— Да, ваша чест.

— Доколкото знам, вие сте адвокат, или по-точно — били сте адвокат.

— Точно така, ваша чест.

— Искането, споразумението и заповедта получават ли одобрението ви?

И още как, старче.

— Да, сър.

Той задава същите въпроси на всички присъстващи. Просто формалност, тъй като всички вече са дали съгласието си. И най-важното, главният прокурор е подписал споразумението.

Слейтър ме поглежда и казва:

— Нали разбирате, господин Банистър, че ако името, което ни дадете, не доведе до предявяване на обвинителен акт, споразумението става нищожно след дванайсет месеца, присъдата ви няма да бъде отменена и вие ще излежите изцяло оставащото ви време?

— Да, сър.

— И че докато не бъде предявено обвинение, вие ще останете под разпореждането на Управлението на затворите?

— Да, сър.

След известно обсъждане на условията в споразумението съдия Слейтър подписва заповедта и срещата приключва. Той не се сбогува, а аз не го проклинам, както ми се иска. Ама наистина е чудо, че не очистват повече федерални съдии!

Антуражът ми ме обгражда и ме повежда надолу по стълбите към стая, където ме очакват още тъмни костюми. Заради мен е поставена видеокамера и господин Виктор Уестлейк крачи напред-назад. Казват ми да седна от едната страна на масата с лице към камерата и ми предлагат нещо за пиене. Присъстващите са много напрегнати и отчаяно искат да ме чуят да произнасям името.

12

— Той се казва Куин Ракър, чернокож, на трийсет и осем години, от Югозападен Вашингтон, преди две години осъден на седем години затвор за разпространение на наркотици. Запознах се с него във „Фростбърг“. Избяга преди три месеца и оттогава не съм го виждал. Произлиза от многолюдно семейство на наркодилъри, които действат успешно от много години. Изобщо не става дума за улични търговци. Те са бизнесмени с контакти по цялото Източно крайбрежие. Стараят се да не прибягват до насилие, но не се боят от него. Дисциплинирани, сурови и изобретателни. Няколко от тях са лежали в затвора. Няколко са убити. Възприемат го като част от производствените разходи.

Спирам, поемам си дъх. Стаята е притихнала.

Най-малко петима от костюмарите си водят бележки. Един има лаптоп и вече е извадил досието на Куин Ракър, който е намушкал няколко човека и е попаднал сред първите петдесет заподозрени от списъка на ФБР най-вече заради престоя му във „Фростбърг“ заедно с мен и бягството му от тук.

— Както казах, запознах се с Куин във „Фростбърг“ и се сприятелихме. И той като повечето затворници беше убеден, че мога да подам някаква магическа жалба и да го измъкна, но в неговия случай не беше възможно. Не се справяше добре, защото му беше за пръв път. Случва се с някои от новаците, които не са били в други затвори. Атмосферата в лагера не им харесва. Както и да е, колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Куин. Не можеше да си представи как ще издържи още пет години. Имаше съпруга и две деца, пари от семейния бизнес и много несигурно положение. Беше убеден, че братовчедите му ще се намесят, ще поемат неговата роля и ще му откраднат дяла. Наслушах се на какво ли не, но не повярвах на всичко. Такива бандити обикновено дрънкат измишльотини и обичат да преувеличават, особено ако е свързано с пари и насилие. Куин обаче ми допадна. Той е може би най-добрият ми приятел от затвора. Не сме били в една килия, но се сближихме.

— Знаете ли защо избяга? — пита Виктор Уестлейк.

— Да, струва ми се. Куин продаваше марихуана и се справяше добре. Освен това и доста пушеше. Както знаете, най-бързият начин да се махнеш от федерален лагер е да те хванат с наркотици или алкохол. Строго са забранени. Куин научи от един доносник, че надзирателите знаят за бизнеса му и се готвят да го пипнат. Той е изключително умен и съобразителен и никога не държи дрога в килията си. Пази запасите си в общите помещения, както правят повечето търговци на черно. Стана напечено и той прекрасно съзнаваше, че хванат ли го, ще го изпратят в по-строг затвор. Затова избяга. Сигурен съм, че не е отишъл далече. Може би някой го е чакал отвън.

— Знаете ли къде е сега?

Кимвам, но изчаквам, преди да отговоря.

— Има братовчед, не му знам името, но е собственик на няколко стриптийз клуба в Норфък, Вирджиния, близо до военноморската база. Намерете братовчеда и ще намерите Куин.

— Под какво име?

— Не знам, но няма да е Куин Ракър.

— Откъде знаете?

— Извинете, но това не е ваша работа.

В този момент Уестлейк кимва на един агент до вратата и той изчезва. Издирването започва.

— Да поговорим за съдия Фосет — подканя ме Уестлейк.

— Добре — отговарям.

Безброй пъти съм си представял този момент. Репетирал съм го в тъмното в килията си, когато не можех да спя. Описвал съм го на хартия, после съм унищожавал текста. Изричал съм думите гласно по време на дългите си самотни разходки. Трудно ми е да повярвам, че най-после се случва.

— Голяма част от бизнеса на бандата му е транспортирането на кокаин от Маями до главните градове по Източното крайбрежие, предимно в южната му част — Атланта, Чарлстън, Роли, Шарлът, Ричмънд и така нататък. Междущатска магистрала деветдесет и пет била предпочитан маршрут, понеже движението по нея е натоварено, но бандата използвала всеки път и всяко шосе на картата. В повечето случаи прибягвали до мулета. Плащали на шофьора пет хиляди долара да наеме кола и да пренесе един багажник с кока до разпределителен център в някой град. Мулето правело доставката, после се връщало обратно в Южна Флорида. Според Куин деветдесет процента от коката, която смъркат в Манхатън, пристига там с кола, наета от муле в Маями и закарана на север. На практика е невъзможно да бъдат засечени. Можеш да заловиш муле само ако някой пропее. Както и да е, Куин имал племенник, който се издигал по стълбицата на семейния бизнес. Хлапето пренасяло стока и го спрели за превишена скорост на междущатска осемдесет и едно точно до Роуаноук. Карал микробус под наем и обяснил, че доставя старинни мебели за някакъв магазин в Джорджтаун. Разбира се, в микробуса имало мебели, но истинският товар бил кокаинът, който на улицата би струвал пет милиона. Полицаят заподозрял нещо и повикал подкрепление. Племенникът знаел правилата и не позволил обиск на микробуса. Вторият полицай бил новобранец, прекалено усърден, и започнал да рови из стоката в колата. Нямал заповед за обиск, нямал основателна причина, нямал разрешение. Когато намерил кокаина, направо откачил и всичко се объркало. Голяма каша.

Млъквам и отпивам глътка вода. Агентът с лаптопа продължава да трака — несъмнено изпраща заповеди по цялото Източно крайбрежие.

— Как се казва племенникът? — пита Уестлейк.

— Не знам, но не мисля, че фамилията му е Ракър. В това семейство има няколко фамилни имена и доста псевдоними.

— И делото на племенника попада при съдия Фосет, така ли? — пита Уестлейк, подканяйки ме да продължа, макар че явно никой не бърза. Попиват всяка дума и изгарят от желание да заловят Куин Ракър, но искат да чуят цялата история.