Напуска терминала с малкия си сак и без да бърза, намира колата си. Както винаги, забелязва всичко и всеки наоколо. Надали някой я следи, но на този етап от проекта проверяваме всичко. Поема по магистралата от летището и си взема стая в „Холидей Ин“. Поръчва си вечеря в стаята и я изяжда на прозореца, докато слънцето залязва. В десет часа ми се обажда — разговаряме кратко и кодирано. Използваме третия или четвъртия си предплатен мобилен телефон и вероятността някой да ни подслушва е нищожна, но и в този случай не рискуваме. Завършвам с лаконичното:

— Продължаваме по план.

Ванеса се връща на летището и паркира до пикапа на Нейтън. Късно в събота вечерта е, няма частни полети и никакво движение по празния паркинг. Тя слага тънки кожени ръкавици, отваря вратата с ключовете на Нейтън и потегля. Ванеса за пръв път шофира такава кола и много внимава. Малко по-надолу по пътя спира на паркинга на ресторант за бързо хранене и наглася седалката и огледалата. През последните пет години кара малка японска кола, затова промяната е голяма и притеснителна. Изобщо не можем да си позволим хлътнал калник или преследване от кола с примигващи сини светлини. Накрая Ванеса стига до междущатска магистрала 81 и поема на юг, към Радфорд, Вирджиния.

Почти полунощ е, когато слиза от магистралата и завива по междуселския път към къщата на Нейтън. Подминава дългата каравана на съседа му с двайсетина километра в час, почти безшумно. Идвала е със собствената си кола десетина пъти и познава терена. Пътят се вие покрай къщата на Нейтън и прекосява някакви пасища, после минава покрай друга къща на почти три километра навътре. След това асфалтът става чакъл, а накрая пътят е черен. Няма движение, понеже местността е рядко населена. Странно е, че трийсетгодишен ерген е избрал да живее на толкова уединено място.

Ванеса паркира на алеята пред къщата и се ослушва. Жълтият лабрадор на Нейтън лае някъде в задния двор — голямо оградено място, където може да си тича и да се подслони в симпатична колибка. Чува се само кучето, нищо друго. Жълтеникавата крушка на верандата леко разпръсква мрака. Ванеса е пъхнала в джоба си деветмилиметров глок и смята, че знае как да го използва. Обикаля къщата, като внимава къде стъпва, и се ослушва. Кучето лае още по-силно, но никой освен Ванеса не го чува. Тя започва да пробва ключовете на задната врата. Първите три не пасват нито в бравата, нито в резето, но четвъртият и петият вършат работа. Тя си поема въздух и отваря вратата. Няма сирени, няма неистов вой на аларма. Влизала е през същата врата само преди пет дни, по време на първите снимки, и е забелязала резетата и липсата на аларма.

Вътре Ванеса сваля кожените си ръкавици и надява чифт гумени. Ще претърси всеки сантиметър от къщата и не бива да оставя отпечатъци. Движи се бързо, светва лампите, смъква щорите и надува климатика. Това е евтина къща под наем, обитавана от простоват ерген, прекарал последните пет години в затвора, така че обзавеждането е оскъдно. Има малко мебели, задължителният огромен телевизор и чаршафи на някои от прозорците. А също купчина съдове в мивката в кухнята и мръсни дрехи на пода в банята. Стаята за гости се използва като склад за всякакви боклуци. Две мъртви мишки лежат напълно неподвижно с пречупени вратове в два капана.

Ванеса започва от спалнята на Нейтън, където претърсва малък скрин. Нищо. Надниква под леглото и между матрака и пружината. Преглежда всеки сантиметър от разхвърляния му килер. Къщата има обичайното разположение, няма бетонна плоча, а дъсченият под поддава леко при всяка стъпка. Ванеса почуква по пода, ослушвайки се за по-глух звук, признак за скривалище.

Подозирам, че Нейтън е скрил плячката някъде в къщата, но вероятно не в основните стаи. Въпреки това трябва да претърсим навсякъде. Ако е умен, което е малко пресилено, би трябвало да е разделил всичко на части и да използва няколко скривалища.

След спалнята му Ванеса оглежда стаята за гости, като заобикаля отдалече мъртвите мишки. В дванайсет и половина започва да гаси лампите, все едно Нейтън си ляга. Проверява стая след стая, оглежда всеки ъгъл, всяка дъска, всяка ниша. Нищо не остава недокоснато, непроверено. Може да е в стените, в подовете, в зида над таваните, да е заровено в задния двор или пъхнато в сейф в бар „Бомбай“.

Тясното мазе има нисък таван, няма климатик и небоядисаните му стени са от тухли от газобетон. Ванеса прекарва там цял час и накрая е вир-вода и твърде изморена да продължи. В два през нощта ляга на канапето в хола и заспива с ръка върху кобура на пистолета.

Рашфорд не обича да работи в събота, а в неделя става направо нетърпим, но аз не му оставям почти никакъв избор. Умолявам го да ме придружи до затвора и да използва същите връзки като предишния ден. Давам му банкнота от сто долара, която да улесни преговорите.

Пристигаме в затвора малко преди девет сутринта и петнайсет минути по-късно отново съм насаме с Нейтън в същата стаичка като вчера. Шокиран съм от вида му. Пострадал е видимо и сериозно и се питам докога надзирателите ще търпят това насилие. Лицето му е цялото в дълбоки отворени рани и засъхнала кръв. Горната му устна е подута и стърчи гротескно. Лявото му око е напълно затворено, а дясното е зачервено и подуто. Един от предните му зъби го няма. Няма ги и отрязаните джинси и хавайската риза — заменени са с мръсен бял гащеризон, осеян с петна засъхнала кръв.