— Приятелят ви здраво е загазил — осведомява ме той. — Първо, опитал се е да влезе в страната с фалшив паспорт.

Сериозно ли, Раш! Слушам го внимателно.

— Вие знаехте ли? — пита ме той.

— Не, разбира се — отговарям.

Допускам, че Рашфорд никога не е наемал частен самолет и няма представа какви документи са необходими.

— Но има и още по-лошо — продължава той. — Опитал се е да вкара незаконно пистолет и четири килограма кокаин.

— Четири килограма кокаин — повтарям с възможно най-шокирано изражение.

— Намерили праха в два найлонови комплекта за първа помощ в сака му заедно с малък пистолет. Какъв глупак!

Клатя невярващо глава.

— Спомена, че смята да си купува наркотици, когато пристигнем тук, но не каза нищо за контрабанда.

— Колко добре познавате този господин? — пита Рашфорд.

— Запознахме се преди няколко седмици. Не сме близки. Знам, че има проблеми, свързани с наркотиците, в Щатите, обаче не подозирах, че е идиот.

— Е, такъв е. И вероятно ще прекара следващите двайсет години в някой от нашите прекрасни затвори.

— Двайсет!?

— Пет за кокаина и петнайсет за пистолета.

— Това е възмутително! Трябва да направите нещо, Рашфорд!

— Възможностите ни са ограничени, но ще видим какво може да се направи.

— Ами аз? С мен как стоят нещата? Митничарите провериха багажа и всичко си беше наред. Не съм съучастник или виновен за нещо, нали?

— За момента не сте, но ви съветвам да си заминете възможно най-бързо.

— Не мога да тръгна, преди да видя Нейтън. Трябва да помогна на този човек, нали разбирате?

— Не можете да направите много, Рийд. Намерили са кокаин и пистолет в багажа му.

Започвам да крача из стаята, умислен и разтревожен донемайкъде. Рашфорд ме наблюдава известно време и казва:

— Вероятно ще ми позволят да се срещна с господин Коули. Познавам момчетата в затвора, постоянно се виждаме. Наели сте подходящия адвокат, Рийд, но пак ви повтарям, не знам какво може да се направи.

— Колко често се случва… да арестуват американски туристи за наркотици тук?

Той се замисля и отговаря:

— Непрекъснато, но не така. Залавят американците на излизане, а не докато вкарват стоката. Много е необичайно, но обвиненията, свързани с дрогата, не са толкова сериозни. Тук сме либерални към наркотиците, но строги към оръжията. Законите ни са много сурови, особено за пистолетите. Какво си е въобразявало това момче?

— Не знам.

— Позволете да отида да го видя и да осъществим контакт.

— И аз трябва да го видя, Рашфорд. На всяка цена го уредете. Свържете се с приятелите си в затвора и ги помолете.

— Може да потрябват малко пари.

— Колко?

— Немного — свива рамене той. — Двайсетина долара.

— Дадено.

— Да видим какво мога да направя.

35

Пилотите звънят на мобилния ми телефон, но аз не вдигам. Девън ми оставя четири обезумели съобщения на гласовата поща все в един дух: полицията е задържала самолета и на пилотите е казано, че не могат да напуснат острова. Настанени са в „Хилтън“, но никак не им е забавно. От централата им в Роли вдигат врява и всички настояват за отговори. Пилотите ще операт пешкира, задето са представили фалшив паспорт, и вероятно ще си изгубят работата. Собственикът на самолета заплашвал и така нататък, и така нататък.

Нямам време да се притеснявам за тези хора. Сигурен съм, че човек, който притежава самолет за трийсет милиона долара, ще измисли начин да си го получи обратно.

В два часа следобед с Рашфорд излизаме от кантората и той шофира десет минути до полицейския участък. До него е градският арест. Паркира на препълнения паркинг и кимва към ниска сграда с плосък покрив, тесни като цепки прозорци и украса от бодлива тел. Тръгваме по тротоара и Рашфорд любезно поздравява пазачите и надзирателите.

Приближава се до една врата и си шушука с надзирател, когото явно познава. Наблюдавам, без да се набивам на очи, но не виждам да си предават пари. На някакво бюро разписваме лист хартия върху клипборд.

— Казах им, че си адвокат, който работи с мен — прошепва ми той, докато пиша имената си. — Просто се дръж като адвокат.

Само да знаеше.

Рашфорд чака в тясна и дълга стая, в която адвокатите се срещат с арестантите, ако полицията не я използва за нещо друго. Няма климатик и вътре е като в сауна. След няколко минути вратата се отваря и на прага се появява Нейтън Коули. Той измерва Рашфорд с обезумял поглед, после се обръща към надзирателя, който излиза и затваря вратата. Нейтън бавно сяда на металния стол и се вторачва с недоумение в Рашфорд, който плъзва към него визитката си и се представя: