— Да, сър. Летя от Маями до Монтего Бей, прекара там няколко дни и после замина за Антигуа.

— Явно обича островите — заключи Уестлейк и се пресегна за кафето си. — Сам ли е?

— Не, сър. Пътува с мъж на име Натаниъл Коули, поне така е по паспорт. Изглежда, Коули пътува с фалшиви документи.

Уестлейк остави недокоснатото кафе на плота и закрачи из кухнята.

— Този тип е минал границата с фалшив паспорт?

— Да, сър. Но не забравяйте, че става дума за частен самолет и че властите всъщност не са проверили паспорта. Разполагали са само с копие, изпратено от компанията за чартъри, и са го сверили със забранения списък. Напълно рутинно.

— Напомни ми да променим тази рутина.

— Добре, сър.

— Въпросът е какво си е наумил Болдуин, нали така, Фокс? Защо наема частен самолет и защо пътува с човек с фалшив паспорт? Можеш ли скоро да намериш отговори на тези въпроси?

— Ако ми заповядате, сър. Сигурен съм, че не се налага да ви напомням колко обидчиви са ямайците.

— Не, не се налага.

Не всички битки от войната с наркотиците се водеха между ченгетата и трафикантите. Ямайците, подобно на много други полицейски служби на Карибите, отдавна роптаеха срещу натиска от страна на американските власти.

— Заемам се — каза Фокс. — Обаче и тук, и там е събота.

— Рано сутринта в понеделник очаквам да се появиш с нещо.

— Слушам, сър.

Нейтън Кули се събуди в тясна стая без прозорци, в която единствената светлина идваше от червеникавото сияние на дигиталния монитор на масичката близо до него. Оказа се, че лежи на болнично легло — тясно и с преграда. Вдигна поглед и видя торбичка с течност, после проследи маркучето надолу до лявата си ръка, където то се губеше под бяла марля. Добре, в болница съм.

Устата му беше пресъхнала и главата му забуча, когато се помъчи да мисли. Погледна надолу и видя, че белите маратонки са все още на краката му. Те — които и да бяха тези хора — не си бяха направили труда да го покрият или да го облекат като пациент с пижама. Отново затвори очи и мъглата бавно започна да се вдига. Спомни си шотовете текила, безбройните халби бира, шегите на Рийд Болдуин, докато се наливаха. Помнеше, че гаврътна няколко питиета в бара си в петък следобед, докато чакаше да стане време да потегли за летището, а после за Маями. Беше изпил сигурно десет бири и десет шота. Какъв идиот! Пак се беше натряскал, а сега му бяха включили и система. Искаше да стане и да се раздвижи, но главата му бучеше, а очите му сълзяха. Не мърдай, нареди си той.

Откъм вратата се разнесе шум. Светна лампа. Висока тъмнокожа медицинска сестра с безукорно чиста бяла престилка влезе в стаята.

— И така, господин Коули, време е да тръгвате. Някакви господа искат да срещнат с вас. — Говореше на английски, но със странен акцент.

Нейтън тъкмо щеше да попита къде се намира, когато в стаята влязоха трима униформени с вид на хора, които ей сега ще го пребият. И тримата бяха черни, с много тъмна кожа.

— Какво, по дяволите…? — успя да попита Нейтън, докато се надигаше.

Медицинската сестра свали системата и излезе, затръшвайки вратата след себе си. По-възрастният полицай пристъпи напред и размаха значка.

— Капитан Фримонт, ямайска полиция — представи се той като по телевизията.

— Къде съм? — попита Нейтън.

Фримонт и другите двама полицаи плътно зад него се усмихнаха.

— Не знаете ли къде сте?

— Къде съм?

— В Ямайка. Монтего Бей. В момента сте в болницата, но скоро ще ви отведем в градския арест.

— Как съм се озовал в Ямайка? — попита Нейтън.

— С частен самолет, при това доста хубав.

— Но аз трябваше да съм в Маями, в Саут Бийч. Станала е грешка, не разбирате ли? Това някаква шега ли е?

— На шегаджии ли ви приличаме, господин Коули?

Нейтън забеляза колко странно произнасят фамилното му име тези хора.

— Защо сте влезли в Ямайка с фалшив паспорт, господин Коули?

Нейтън се пресегна към задния си джоб и установи, че портфейла му го няма.

— Къде ми е портфейлът? — попита той.

— При нас заедно с другите ви вещи.

Нейтън разтри слепоочията си и се постара да преодолее гаденето.

— В Ямайка ли? Какво търся в Ямайка, по дяволите?

— И ние бихме искали да ви зададем този въпрос, господин Коули.

— Паспорт ли? Какъв паспорт? Никога не съм имал паспорт.

— После ще ви го покажа. Влизането в страната с фалшив паспорт е закононарушение, господин Коули. При тези обстоятелства обаче вие имате много по-сериозни проблеми.

— Къде е Рийд?

— Моля?

— Рийд Болдуин. Човекът, който ме доведе. Намерете Рийд и той ще ви обясни всичко.