— Бих искал да мога, момче, но няма как. Всички ще умрем някой ден.

Дориан помълча за миг.

— Но не утре.

Хал се засмя тихичко.

— Не утре. Нито в още много други дълги дни, ако е рекъл Бог. Но някой ден, все пак, ще се случи. Винаги се случва. — Той предугади следващия въпрос.

— И когато се случи, Уили ще стане сър Уилям — отбеляза Том. — Това искаш да ни кажеш.

— Да. Уилям ще поеме баронетството, но това не е всичко. Той ще получи и останалото.

— Всичко? Не разбирам — каза Том, като вдигна глава от бащиния гръб. — Искаш да кажеш Хай Уийлд? Къщата и земята?

— Да, всичко ще принадлежи на Уили. Имението, земите, къщата, парите.

— Това не е честно — възмути се Дориан. — Защо Том и Гай да не получат нещо? Те са много по-добри от Били. Не е честно.

— Може би не е честно, но такъв е законът в Англия.

— Не е честно! — настояваше Дориан. — Били е жесток и гаден.

— Ако навлизаш в живота с надежда той да бъде честен, очакват те много горчиви разочарования, приятелю — нежно каза Хал и притисна момченцето. Ще ми се, да можех да променя нещата за теб, помисли си той.

— Когато умреш, Били няма да ни остави тук, в Хай Уийлд. Той ще ни изгони.

— Не можеш да си сигурен в това — възрази Хал.

— Напротив, мога — отвърна Том убедено. — Той ми го каза най-сериозно.

— Ще намериш собствения си път, Том. Затова трябва да си умен и твърд. Затова съм понякога груб с тебе, по-груб от когато и да било спрямо Уилям. Трябва да се научиш да се пазиш сам, когато мен няма да ме има. — Хал млъкна. Можеше ли да им обясни това в тая ранна възраст? Трябваше да опита. Дължеше им го. — Законът за примогенитурата е направил Англия велика. Ако при смъртта на всеки човек, земята му се разделяше между децата, в кратко време страната щеше да е раздробена на мънички, за нищо негодни парченца, неспособни да изхранят и едно-едничко семейство и ние щяхме да се превърнем в нация от просяци и бедняци.

— Тогава какво ни остава да направим? — попита Том. — Онези от нас, които ще бъдат изгонени.

— Армията, флотът, църквата остават отворени за вас. Можете да тръгнете по света като търговци или колонисти и да се завърнете от най-отдалечените кътчета, от краищата край моретата с по-големи богатства от онова, което Уилям ще наследи при моята смърт.

Те обмислиха това в продължително мълчание. Накрая Том каза:

— Аз ще стана мореплавател като теб, татко.

— А аз ще дойда с теб, Том — добави Дориан.

Седнал на първата пейка в семейния параклис, Хал Кортни имаше всички основания да се чувства доволен от себе си и окръжаващия го свят. Наблюдаваше най-големия си син, застанал в очакване пред олтара, докато тържествената музика на органа изпълваше пространството. Уилям беше неотразимо елегантен и красив в избрания от самия него сватбен костюм. За първи път се бе отказал от строгите си черни дрехи. Яката му бе от най-фина фламандска дантела, а поясът от зелено кадифе бе избродиран със златни елени. Дръжката на сабята му бе инкрустирана с полускъпоценни камъни. Повечето жени от паството също не сваляха поглед от него, а по-младите обсъждаха вида му с тих кикот.

Нищо повече не мога да искам от един син, мислеше си Хал. Уилям се бе доказал и в учението, и в спорта. Възпитателят му в Кеймбридж говореше ласкаво за усърдието и способностите му. Беше се борил, яздил и пробивал с лакти пътя си нагоре. След учението, когато се прибра в Хай Уийлд, той показа други качества, този път като администратор и предприемач. Малко по малко Хал му отстъпваше управлението на семейното имение и калаените мини, докато днес почти се бе оттеглил от контрола върху стопанските дела. Ако нещо въобще притесняваше Хал, то бе прекалената твърдост на Уилям в пазарлъка, твърде грубото му отношение към работещите при него хора. Вече при няколко случая в забоите умираха миньори, чийто живот можеше да се запази с малко повече внимание към мерките за безопасност. И все пак, доходите от земята и мините се бяха почти удвоили през последните три години. Това беше достатъчно убедително доказателство за неговите способности.

И ето че днес Уилям сключва този блестящ брак. Разбира се, Хал бе насочил сина си към лейди Елис Гренвил, но Уилям я бе ухажвал и за много кратко успя така да й завърти главата, че тя убеди баща си да се съгласи на брака, въпреки първоначалната неохота. Все пак, Уилям Кортни беше член на Долната камара 8 .

Хал хвърли поглед към графа, седнал на първата пейка от другата страна на пътеката. Джон Гренвил беше с десет години по-възрастен от него, слаб и висок, просто облечен, което не подхождаше на положението му. Той беше сред най-едрите земевладелци в Англия. Тъмните му очи се открояваха върху лице с болнав тен. Той срещна погледа на Хал и му кимна. Изражението му не беше нито приятелско, нито враждебно, макар напоследък да бяха разменили доста неприятни думи по повод зестрата на Елис. В крайна сметка, тя донесе със себе си правото на собственост над фермите в Гейнисбъри — около хиляда акра — плюс действащи калаени мини в източната и южна част на Рашуолд. В момента търсенето на калай беше огромно и ето че Рашуолд се присъединява към мините на Кортни. Като се ръководят съвместно, мините ще дадат по-големи печалби, а разходите по извличането на рудата ще паднат. Но това не беше цялата зестра на Елис. Третото, което Хал успя да измъкне от графа, го радваше не по-малко от първите две — пакет акции от английската Източноиндийска компания. Дванадесет хиляди акции с пълно право на глас. Той и без това притежаваше внушителен брой акции от компанията и беше неин надзорник, но тези допълнителни гласове го превръщаха в най-влиятелният член на управата след председателя Никълъс Чайлдс.

Да, налице бяха всички основания да бъде доволен от себе си. Тогава, какво бе онова странно усещане, като песъчинка в окото, което го глождеше? Понякога, когато яздеше край скалистия бряг и гледаше сивото студено море, той си спомняше топлите, лазурни води на Океана на Индиите 9 . Вечер сваляше от рафтовете на библиотеката старите карти и часове наред изучаваше собствените си бележки, писани преди две десетилетия върху тях. Мечтаеше за сините хълмове, белите пясъци и могъщите реки на далечния континент.