— Ще я занесем на баща ти. Тая глава ще му спечели баронска титла, когато я представи пред надзорниците на достопочтената Компания в Лондон.

С гола сабя в ръка, Том тръгна като сомнамбул подире му през коридора и излезе на дневна светлина. Не изпитваше нищо друго, освен смазващата тежест, че е загубил Дориан завинаги.

Том си проби път през възбудената тълпа моряци, която вилнееше из коридорите и вътрешните помещения на цитаделата. Те се смееха гръмогласно и си подвикваха радостни закачки, докато претърсваха сградата. От време на време надаваха весел вик, открили поредния сврян в някой ъгъл арабин, когото тутакси извличаха на двора.

Събличаха пленниците голи — моряците бързо разбраха, колко лесно може да се скрие нож в безбройните гънки на арабската дреха. По същия начин постъпиха и с жените. Плененото оръжие бе струпано на купчина насред двора, а ценностите — кесиите на мъжете и златните украшения на жените — хвърляха върху специално постлано на земята платнище.

Така обработени пленниците отвеждаха до северната стена на крепостта, за да се присъединят към коленичилата вече там кафява редица техни другари по съдба, охранявана от засмени моряци, с голи саби и запънати пистолети в ръце.

Том приближи редицата и си избра един арабин. Независимо от голотата си, мъжът имаше благородна осанка и интелигентен, горд поглед.

— Как се казвате, стари татко? — попита Том, като се стремеше да вложи уважение във въпроса си.

Старецът се стресна, че му заговориха на арабски, но отговори на поставения му въпрос:

— Казвам се Бен Абрам.

— Имате вид на учен или свят човек — поласка го Том.

Възрастният мъж отговори и тоя път:

— Аз съм лекар.

— Имаше едно момче на острова. Дванадесетгодишно с червена коса. Заловено от Ал Ауф. Знаете ли го?

— Знам го — отвърна Бен Абрам и сърцето на Том щеше да изхвръкне от гърдите му.

— Той ми е брат. Къде се намира сега? На острова ли е? — попита нетърпеливо, но Бен Абрам поклати глава.

— Няма го. Ал Ауф го продаде в робство.

Най-накрая получи и потвърждение за хвалбите на Ал Ауф. За миг му се стори, че няма да може да понесе тежестта на удара.

— Накъде го пратиха? Как се казва човекът, който го е купил?

Бен Абрам отново поклати глава, но очите му отбягнаха погледа на Том.

— Не знам — прошепна той.

Том разбра, че го лъжат и ръката му посегна към сабята. Щеше да изтръгне истината от стареца със сила, но веднага прецени правилно волята и решимостта в изражението и интуицията му подсказа, че насилието няма да даде резултат.

За да спечели време, започна да разглежда крепостните стени отвътре. Всички бойници и стълби бяха осеяни с трупове на мъртви араби, а мнозина ранени се гърчеха в прахта между тях. Викна към кормчията, който командваше охраната:

— Този човек е лекар. Върнете му дрехите и нека се погрижи за ранените противници!

— Слушам, мастър Кортни. — Морякът докосна чело. Том се извърна отново към Бен Абрам:

— Мнозина от вашите имат нужда от помощта Ви. Можете да отидете при тях.

— Нека Аллах Ви възнагради за състраданието! — Бен Абрам се изправи и навлече робата, хвърлена му от кормчията. Под погледа на Том, старецът забърза към стената и коленичи до един тежко ранен, легнал в подножието на едно стълбище.

Сега трябваше да намери баща си и да му съобщи ужасната новина за Дориан. Том отново се огледа и тръгна към разрушената порта. По пътя спираше всеки срещнат моряк от „Серафим“ с думите:

— Къде е капитанът? Виждал ли си го?

Никой не можа да му отговори. Том се разтревожи. В този миг съзря край портата капитан Андерсън. Лицето му аленееше, а капитанът ревеше като ранен бик. Опитваше се да организира подивелите си моряци в групи, които да започнат да изнасят пиратската плячка от складовите помещения. Някои вече бяха помъкнали денкове и сандъци към портата, за да ги подредят там, преди да бъдат пренесени към залива и натоварени в чакащите кораби.

Том приближи. Андерсън се извърна към него и чертите му омекнаха по начин, който накара сърцето на Том да се свие.

— Убих Ал Ауф — извиси глас той, за да надвика тълпата. — Аболи носи главата му. — Том посочи към едрия черен мъж и окървавения товар през рамото му.

— Света майко! — възкликна Андерсън смаян. — Е, това се казва добра работа! А аз се чудех, къде се е сврял главорезът му с главорез. Тоя вързоп ще струва цяла лака в Лондон.

— В края на стената има врата. В дъното на коридора зад нея по едни стълбички се стига до помещение, в което са складирани сандъци, пълни със златни монети. Един Бог знае колко злато е натрупал там Ал Ауф. Капитан Андерсън, струва ми се, че ще е най-разумно да изпратите там някой офицер, преди нашите момчета да са започнали самообслужването.