Андерсън извика кормчията си и му даде нареждания. Подбрал на бърза ръка петима моряка, офицерът хукна натам, а Том получи възможност да зададе въпроса, който пареше на езика му:

— Да сте виждал баща ми, капитане? Търсих го навсякъде. Би следвало да е тук.

Андерсън погледна към Том и напрегнатите му черти се отпуснаха от жал.

— Удариха го, момко. Видях го да лежи след експлозията при портата.

След като лошото му предчувствие се потвърди, Том усети как някаква ледена ръка сграбчва сърцето му.

— Къде е той, сър?

— За последен път го видях при портите. — Гласът на Андерсън бе пресипнал. — Съжалявам, момко, но от онова което видях, мисля че с положителност е убит.

Том се втурна безпаметно, забравил дори Дориан в този миг. Изкатери се по развалините на портата и видя едно обезобразено тяло да лежи пред нея. Изтича и падна на колене до него. То беше така жестоко осакатено, без дрехи, с одрана кожа, че Том нямаше представа чие е. Внимателно извърна ударената глава.

— Дени — тихо промълви той и очите му се напълниха със сълзи. До тоя момент не си бе давал сметка, колко много обича едрия мъж. Преглътна сълзите си. Отблизо смъртта беше по-грозна и от най-кошмарните му сънища. Очите на Дениъл бяха широко отворени и втренчени, налетяни от сини мухи. Том ги прогони с ръка и склопи очите с пръсти. Изправи се неуверено и забеляза застаналия до него Аболи.

— Къде е баща ми? Капитан Андерсън каза, че бил тук.

Том не виждаше друго тяло наоколо. Край гората се валяха тридесет-четиридесет трупа на араби, избити при опита им да избягат. Няколко моряка проверяваха труповете, за да се убедят, че не се преструват на убити — любим арабски номер — както и да проверят дали няма нещо ценно по тях.

— Баща ти не е тук — отвърна Аболи. — Сигурно са го отнесли.

Том изтича до най-близкия моряк, клекнал до някакъв труп. Том не го познаваше — сигурно беше от „Йомен ъв Йорк“.

— Виждал ли си сър Хенри, капитана на „Серафим“?

Мъжът вдигна поглед.

— Да, момко. Старият е тежко ранен. Видях докторът да го прибира надолу. — Морякът посочи към залива с пълните си със злато шепи.

Мачтите стърчаха над върховете на дърветата. Щом издигнатите над стените знамена оповестиха падането на крепостта, трите кораба влязоха в пристанището. Том затича по пътеката от мек коралов пясък. Стигна брега на крачка пред Аболи и погледна към големите кораби, легнали на котва в прозрачните и кротки води на лагуната.

Лодките непрекъснато курсираха между корабите и брега, прекарвайки освободилите се от вахта моряци. Том забеляза идваща от „Серафим“ лодка и едва изчака да докосне брега, за да попита:

— Къде е капитанът?

— На борда е вече, мастър Том — ревна кормчията в отговор.

— Трябва да отида при него. Закарай ме на кораба!

— Веднага, мастър Том! Скачайте в лодката!

Когато тя допря корпуса на „Серафим“, Том беше пръв на въжената стълба, все още следван по петите от Аболи. На борда се намираха неколцина от оределия екипаж, виснали по релинга с вперен към сушата завистлив поглед. Нямаха търпение да се присъединят към грабежа.

— Къде е капитанът? — попита Том.

— Отнесоха го в каютата му.

Том се понесе към кърмата и когато стигна вратата на каютата, един ужасяващ стон го накара да замръзне. Остана така, с протегната дясна ръка, без да има сили да отвори вратата. Какъв ли ужас го очаква зад нея! Аболи застана отстрани и внимателно я открехна. Том погледна вътре.

Под кърмовите прозорци, където светлината бе най-силна, имаше дървена решетка. На нея бе проснат възнак баща му. Над него бе надвесен доктор Рейнолдс. Носеше черния си редингот — обичайното операционно одеяние. Дебелият груб плат на дрехата бе позеленял от времето и твърд от засъхналата по него кръв. Докторът се потеше обилно, в задуха на тясната каюта. Вдигна поглед към Том и каза:

— А, добре! Влизай, момче! Не стой там така опулен! Трябва ми още един чифт здрави ръце! — добави той сухо и започна да навива ръкави над лактите.

Том пристъпи напред, с налети с олово крака и застана край решетката, загледан в осакатеното тяло на баща си. Остра миризма на спирт изпълваше каютата. Един от помощниците на доктора тикаше гърлото на бутилка от три кварта 69 ром в устата на баща му. Течността се стичаше по бузите и косите. Той се давеше и макар че бе в полусъзнание, правеше опити да извърне глава.

Том грабна бутилката.

— По-внимателно, непохватен дръвник, такъв! Ще го удавиш.

— Той има нужда от рома, за да не усеща болката — възрази помощникът.

Том не му обърна внимание, а вдигна главата на баща си с такава нежност, сякаш бе на малко дете. Поднесе шишето внимателно, за да може да отпива по малко и да преглъща.

Погледна към краката му. Рейнолдс ги бе пристегнал в средата на бедрата с кожени ремъци, за да може с помощта на тия турникети да ограничи кръвоизлива, но раните продължаваха да сълзят. Под решетката бяха поставили кофа за кръвта и непрестанното кап-кап звучеше в ушите на Том като воден часовник, отброяващ изтичащите секунди на бащиния живот.