Ян Олифант щеше да се задави от смях.

— Няма да те издам на губернатора Ван дер Стел, макар че, както дочувам, и той нямал нищо против парче черна плът. — Ян обърса слюнката, проточила се от ъгълчето на изкривената му уста. — Майка ми ще ни пази.

— Не ти вярвам, Ян Олифант. Миналия път ме завлече. Да видя парите най-напред — поиска Анете.

— Мислех, че се обичаме, Анете. — Той се пресегна и стисна едната й обла и голяма цица. — Може даже да се оженя за тебе, когато пипнем десетте хиляди гулдена от наградата.

— Да се ожениш за мене? — Анете зацвили. — Че аз не смея даже на улицата да се покажа с тебе, грозна маймуно.

Той се ухили.

— Тука не става дума за разходки по улицата. — Сграбчи я през кръста и я целуна в устата. — Ела, сладка моя, имаме достатъчно време, докато пристигне лодката.

— Два гулдена — категорична бе Анете. — Това е специалната ми тарифа за тия, дето най-много обичам.

— Ето ти половин флорин. — Той пъхна монетата в пазвата й.

Анете посегна към слабините му и започна да ги гали, усещайки как набъбват в ръката й.

— Цял флорин или можеш да идеш да си го топнеш в морето, та да се успокоиш.

Ян изпръхтя през смазаните си ноздри и отново изтри слюнка от бузата си, докато ровеше в кесията за още една монета. Анете я взе, после разтърси глава, за да отмахне от лицето разбърканите от вятъра гъсти коси и стана. Той я вдигна и отнесе в подножието на дюната.

Хана ги наблюдаваше без интерес от мястото си на върха. Безпокоеше се за своя дял от наградата. Ян Олифант й бе син, но тя не си правеше никакви илюзии за вероятността да я измами и при най-малка възможност. Трябваше лично да получи парите, но пък нито Ян, нито Анете щяха да й имат вяра. Разсъждаваше по тази дилема, докато гледаше как Ян се клати над Анете, пляскайки шумно корема си върху нейния. Той пръхтеше и сам се окуражаваше с буйни възгласи:

— А така! Така! Като вулкан! Като изригване на кит! Като бащата на всички слонове в гората! Айде Ян! Идва страшният Ян Елефант! — Измуча за последен път и се катурна редом с нея в пясъка.

Анете стана, оправи си полите и го погледна пренебрежително.

— Повече приличаше на мехурчета от златна рибка, отколкото на китово изригване — констатира тя и тръгна по дюната, за да се тръшне до Хана. Лодката от „Серафим“ бе приближила плажа, възседнала гребена на една вълна, а веслата й блестяха на слънцето.

— Виждате ли мъжа отзад? — възбудено попита Хана.

Анете заслони очи и отвърна:

— Да, виждам двама.

— Ей този — посочи Хана фигурата на кърмата. — Той беше с Хенри Кортни оная нощ. От един кораб са. Това мога да ти кажа със сигурност.

Един едър мъж се изправи и даде някаква команда на гребците. Те вдигнаха едновременно весла и ги насочиха към небето, като копия на кавалерийски ескадрон. Лодката се плъзна по пясъка и бе изтеглена навътре в плажа.

— Доста едър копелдак — прецени Анете.

— Няма съмнение.

Наблюдаваха как Големият Дениъл и капитан Андерсън слизат от лодката и поемат покрай морето към града.

— Ще ида долу да си поприказвам с моряците — каза Анете. — Ще разбера на кой кораб е нашият човек и наистина ли е син на пирата Френки.

Хана и Ян Олифант я видяха да се шляе към лодката. Екипажът я забеляза и хората започнаха да се побутват със смях и очакване.

— Анете трябва да получи наградата — каза Хана на сина си.

— Да, и аз така си мислех. Нали нейното гадже ще я изплаща.

Гледаха как момичето се смее и занася с моряците. После хвана един за ръка и го поведе към малка горичка от тъмнолистни дървета над плажа.

— Каква част си й обещала? — попита Ян Олифант.

— Половината.

— Половината? — Той беше смаян от такова разточителство. — Това е прекалено много.

Първият моряк се зададе откъм горичката, завързвайки връвта на гащите си. Другарите му го аплодираха подигравателно и втори мъж забърза към дърветата под съпровод от подвиквания и ръкопляскане.

— Да, много е — съгласи се Хана. — Тя е една алчна кучка. Гледай само, обзалагам се че ще обслужи тия английски свине до един.

— Да, взе ми два гулдена. Алчна кучка е тя. Ще трябва да се отървем от нея — философски заключи Ян.

— Прав си, синко. Заслужава си го. Но чак след като ни донесе парите.

Те чакаха търпеливо под палещото слънце, приказваха си, крояха планове как ще изхарчат огромното богатство, което скоро щеше да е в ръцете им, наблюдаваха процесията английски моряци, които изчезваха в горичката и се връщаха след малко, срамежливо приемайки овациите на своите другари.