Понякога правеше вяли опити да ухапе някоя от жените, особено когато се занимаваха с по-интимни части от анатомията му. Те скоро свикнаха с това и избягваха атаките му, като се заливаха от смях. Не преставаха да се възхищават от червените му коси и не спираха да ги разресват, галят и сплитат в дебели венци на главата му. Сменили бяха смрадливите му дрипи с чиста бяла роба.

Изобщо, за него се грижеха добре. Сламеникът му бе застлан с мека овча кожа. Дадоха му копринена възглавница и лоена лампа, за да осветява дългите часове на нощта. Постоянно имаше на разположение стомна вода, винаги студена, поради изпаренията през порите на глинения съд. Жените го хранеха по три пъти на ден и макар отначало да се закле, че напук на тях, ще се остави да умре от глад, уханията на храната, която му носеха, бяха непреодолимо изкушение за младежкия му апетит.

Макар че самотата на съществуването му беше трудно поносима, той си даваше сметка, че трябва да е благодарен, че не е захвърлен в някоя от останалите килии. И баща му, и Том го бяха предупреждавали какво може да се случи на едно хубаво малко момче, ако попадне в ръцете на гнусни и покварени мъже.

Веригата му беше достатъчно дълга, за да стига перваза под прозорчето и макар да имаше възможност да стъпва върху него, за да гледа навън, вече нямаше как да повтори опита си за бягство. Когато не се трудеше върху надписа на стената, той гледаше часове наред към лагуната, в която бе закотвена флотилията на Ал Ауф. Жадуваше да зърне крайче от горните платна на „Серафим“ в далечния син хоризонт. „Том ще дойде“, обещаваше си сам всяка сутрин, загледан към изсветляващия океан.

Всяка привечер гледаше как хоризонтът потъва в пурпурно винените оттенъци на морето и ободряваше духа си с думите:

— Том обеща, а той винаги изпълнява обещанията си. Сигурен съм, че ще дойде.

На всеки няколко дни тъмничарите го водеха при Бен Абрам. Мюсюлманският доктор го бе нарекъл „лъвче“, което му отиваше. Тъмничарите познаваха нрава му не по-зле от двете жени и го предаваха на лекаря с облекчение. Докторът го преглеждаше внимателно от червеното теме до петите, търсейки и най-малка следа от лоши грижи или грубост. Особено внимаваше да не прежулят оковите кожата на краката му, както и да го хранят добре.

— Как се отнасят към теб, червено лъвче?

— Всеки ден ме бият — отвръщаше предизвикателно Дориан. — И освен това ме горят ме с нажежени игли.

— А добре ли те хранят? — усмихваше се благосклонно при тая нагла лъжа Бен Абрам.

— Дават ми червеи и миша пикня.

— Тая диета явно ти се отразява много добре — отбеляза Бен Абрам. — Ще трябва и аз да опитам.

— Пада ми косата — възрази Дориан. — Скоро ще оплешивея и Ал Ауф ще те прати на бесилката. — Дориан знаеше за особеното значение, което мюсюлманите отдават на косата му. Старецът се хвана на номера с плешивостта само първия път.

Сега отново се усмихна и разроши пищните кичури.

— Ела с мен, плешиво лъвче! — Хвана го за ръка и Дориан за първи път не направи опит да се изскубне. В болката от постоянната самота, която с всички сили се мъчеше да прикрие, Дориан изпитваше неудържимо влечение към благия старец. Отиде с него в приемната зала, където чакаше Ал Ауф.

Тези процедури, при които Дориан бе показван на поредния потенциален купувач, протичаха по собствен ритуал. Докато се разправяха и пазаряха, докато проучваха косите и тялото му, Дориан гледаше начумерен с театрална омраза и ярост и съставяше наум най-гнусните обиди, които можеше да сътвори с помощта на все по-обхватния си речник от арабски думи.

Всеки път, в хода на преговорите, настъпваше мигът, в който купувачът питаше:

— А говори ли той езика на Пророка?

Тогава Ал Ауф се обръщаше към Дориан с думите:

— Кажи нещо, дете!

Дориан се изправяше и правеше достояние на присъстващите поредната си творба:

— Нека Аллах зачерни лицето ти, а зъбите да изпадат от гнилата ти уста! Нека напълни червата ти с глисти и дано пресъхне вимето на всичките ти кози, даже и на ония, с които спиш!

Тези изявления винаги се посрещаха с неописуемо смайване от страна на потенциалните купувачи. Когато впоследствие Бен Абрам го водеше към килията, той го мъмреше превзето:

— Как може такова хубаво дете да приказва такива лоши неща? — Но очите му, скрити в мрежи от безброй бръчици, весело блещукаха.

Когато влезе в залата последния път обаче, Дориан усети някаква промяна в атмосферата. Човекът, на когото го показваха, не беше някой груб капитан на джонка или тлъст и мазен роботърговец. Този беше принц.

Седеше върху купчина килими и копринени възглавници в средата на залата, а гърбът му бе изправен и осанката царствена. Макар дузина слуги да седяха отзад в пози на раболепно подчинение, у него нямаше и следа от високомерие. Достойнството му беше величествено, а присъствието — внушително. В семейната Библия у дома, в Хай Уийлд, имаше рисунка на Свети Петър. Приликата бе така поразителна, че Дориан се смая. Обзе го религиозно благоговение.

— Поздрави всемогъщия принц Ал Малик — каза Ал Ауф, когато Дориан застана безмълвен пред превъплъщението на Христовия апостол. Ал Ауф видимо се притесняваше от естеството на предстоящия поздрав, защото нервно подръпна брада. — Покажи уважение към принца или ще заповядам да те напердашат! — подкани го той.

Дориан отлично съзнаваше, че това е празна заплаха — Ал Ауф не можеше да си позволи повреди по безценната стока и остана вторачен благоговейно в мъжа пред себе си.

— Направи селям на принца! — заповяда Ал Ауф.