— Няма никой! — викнаха отдолу към пазачите на стената.

— Сигурен съм, че го улучих! — отвърнаха отгоре. — Там трябва да е.

— Не, няма никой… но виждам следи от падането му.

— Трябва да е избягал в гората.

— Кой беше?

— Франк. Лицето му беше съвсем бяло на лунната светлина.

Гласовете заглъхнаха към гората. После Дориан чу нови викове и мускетни изстрели, както и шум от лутащи се из гората хора. Постепенно цялата дандания се отдалечи.

До края на нощта Дориан седя на прозорчето. Чакаше и се ослушваше. Постепенно искриците надежда гаснеха една по една, а когато бледата зора освети залива и океана, от „Серафим“ нямаше и помен. Едва тогава той се примъкна върху овчата си кожа и зарови лице в копринената възглавница, за да задуши риданията и да попие в нея сълзите си.

По пладне дойдоха да го вземат. Двете жени, които се бяха грижили за него, хълцаха и ридаеха, че ще бъдат освободени от всекидневното си задължение, а свалилият веригата тъмничар каза с дрезгав глас:

— Върви си с Бога, малка маймунке! Няма вече кой да ни разсмива.

Бен Абрам го отведе при Ал Ауф, който чакаше с ръце на кръста и щръкнала от яд брада:

— Какви франкски кучета са идвали нощес да душат около клетката ти, кутренце? — попита той.

— Нищо не знам. — Макар още да се чувстваше изоставен, а сълзите да напираха в очите му, Дориан нахлузи маската на предизвикателството. — Спях дълбоко и нищо не съм чул. Може би дяволът ви е пратил лоши сънища. — Никога не би издал Том.

— Няма да търпя нахалството ти нито миг повече. — Ал Ауф пристъпи по-близо. — Отговаряй, дяволско семе! Кой беше на прозореца ти снощи? Пазачите са те чули да разговаряш с някого.

Дориан гледаше смълчан нагоре към лицето му като събираше слюнка в устата си.

— Чакам! — заплашително промълви Ал Ауф и сведе лице към неговото, докато приближи на един-два инча.

— Няма да чакаш дълго! — уведоми го Дориан и се изплю право в лицето му. Пиратът се дръпна смаян, после чертите му се изкривиха от необуздан гняв и той измъкна крив нож от пояса си.

— Никога вече няма да можеш да направиш това! — закле се той. — Заради тая работа ще ти изтръгна неверническото сърце!

Когато замахна, Бен Абрам се втурна напред. За възрастта си, той беше твърде пъргав и силен. Хвана китката на Ал Ауф с две ръце и макар силите да не му позволиха да спре удара, той го отклони от гърдите на Дориан. Бляскавият връх на оръжието се заби в белия ръкав на робата му и направи гладък срез в плата.

Ал Ауф политна назад, изненадан от неочакваната съпротива. После блъсна презрително възрастния човек на земята.

— Ще си платиш затова, дърт глупак! — каза той и го прескочи.

— Господарю, не наранявайте това дете! Спомнете си пророчеството и златото! — примоли се Бен Абрам, хванал ръба на пиратската роба. Корсарят се поколеба. Предупреждението стигна до съзнанието му. — Да загубите цяла лака рупии — настояваше Бен Абрам. — Рискувате да Ви стигне проклятието на Свети Темтем, ако го убиете.

Ал Ауф се измъчваше в терзания, а устните му бяха извити в гримаса и ръката с ножа потрепваше. Погледна Дориан с такава омраза, че куражът на момчето най-после се изпари и то се сви до стената.

— Слюнка на неверник! Това е по-лошо от свинска кръв! Той ме омърси! — Ал Ауф раздухваше разколебания си гняв. Отново тръгна напред, за да замръзне при звука на един заповеднически глас:

— Спри! Хвърли ножа! Що за лудост е това? — Принц Ал Малик запълваше вратата на помещението. Привлечен от крамолата, той бе дошъл откъм разположената в съседство спалня. Ал Ауф пусна ножа и се просна върху каменните плочи.

— Простете ме, благородни принце! — заломоти той. — Шейтанът ми взе ума за миг.

— Би трябвало да те изпратя на посещение в собственото ти лобно място — студено констатира Ал Малик.

— Аз съм само прах под вашия поглед — захленчи Ал Ауф.

— Детето вече не е твоя собственост. То ми принадлежи.

— Ще изкупя своята глупост, както пожелаете. Само не ме лишавайте от своето благоволение, велики принце!

Ал Малик не си даде труд да отговори, а погледна към Бен Абрам.

— Заведи веднага момчето на брега и да го качат на борда на джонката ми! Капитанът го очаква. Аз идвам след малко. Вдигаме платна с прилива довечера.

Двама от свитата на принца придружиха Дориан до брега, а Бен Абрам го водеше за ръка. Дориан беше бледен. Стискаше зъби в усилието си да запази безизразно лице. Не проговориха, преди да стигнат брега, където една лодка очакваше Дориан, за да го откара до закотвената в лагуната джонка. И тогава Дориан помоли:

— Ела с мен, моля те!

— Не мога — отвърна старецът и поклати глава.

— Тогава, само до джонката! Моля те! Ти си едничкият приятел, който ми остана на тоя свят.

— Добре, но само до джонката! — Бен Абрам влезе в лодката и Дориан се притисна до него.