— Нямате толкова време — възрази Хайд. — Отговорът ни е нужен сега. Негово Величество очаква доклада ми утре сутрин.

— Много неща имам да обмисля, преди да приема мандата — отвърна Хал и се облегна назад с решително скръстени на гърдите ръце. Може би пък, щеше да измъкне още нещо.

— Хенри Кортни, барон на Дартмут — измърмори Хайд, — тая титла не звучи ли привлекателно?

Хал отпусна ръце и се наведе напред така изненадан, че допусна радостта да озари чертите му. Лорд! Никога по-рано не си бе позволявал дори да помисли за това. А именно то беше едно от малкото неща, които не му достигаха в тоя свят.

— Подигравате ли се, сър? — попита той. — Моля изразете се ясно.

— Приемете мандата начаса и донесете главата на тоя Янгири в буре сол и аз тържествено Ви заявявам, че баронската титла е ваша. Какво ще кажете, сър Хал?

Хал се усмихна. Той беше член на Камарата, наистина от най-висок ранг, но следващото стъпало щеше да го вкара в Горната камара, щеше да стане лорд.

— Вие сте този, който здраво се пазари, милорд. Не мога повече да устоявам нито на вашите ласкателства, нито на моя дълг.

Хал вдигна чаша и двамата последваха примера му.

— Попътен вятър и добра сполука! — вдигна тост той.

— Злато и слава! — вдигна по-добър тост Хайд и те пресушиха чаши.

Когато ги оставиха, Хайд подсуши устни със салфетката и попита:

— Досега не сте представян в двореца, нали сър Хал?

Когато Хал поклати глава, той продължи:

— Ако ще ставате пер един ден, трябва да уредим и това, преди да напуснете Лондон. В два следобед този петък, в палата Сейнт Джеймс. Кралят дава прощален прием, преди да отплава за Ирландия, за да оглави кампанията срещу своя тъст. Ще изпратя човек да Ви доведе.

Алфред Уилсън се оказа пълна изненада. При такова име, Хал бе очаквал да види някой английски моряк канара с подчертан йоркширски диалект. По негово настояване, Чайлдс го бе освободил и изпратил при Хал в странноприемницата. Сега стоеше по средата на салона и мачкаше шапката си с издължени мургави пръсти.

— Англичанин ли си? — попита го Хал.

Уилсън докосна почтително кичура гъста тъмна коса над челото и отговори:

— Баща ми е роден в Бристол, капитане.

— Но майка ти — не?

— Тя беше индийка, могул. Мюсюлманка, сър.

Уилсън бе по-мургав дори от собствения му син Уилям и също така красив.

— Говориш ли езика й, Уилсън?

— Да, сър. Мога и да пиша. Майка ми беше от благородно потекло, ако ме извините, сър.

— Тогава би трябвало да пишеш и на английски? — Хал го хареса и ако историята за спасяването от Янгири бе вярна, значи момчето е наистина умно и находчиво.

— Да, сър.

Хал беше изненадан — много рядко се срещаше грамотен моряк. Той го огледа замислен.

— Говориш ли и други езици?

— Само арабски — с извинение в гласа отвърна Уилсън.

— Много добре. — Хал се усмихна и заговори на арабски. Беше го научила първата му жена, Джудит, и този език неведнъж му бе помагал по време на плаванията край арабски и африкански брегове. — Къде си го учил? — Поради липса на практика, Хал бе позабравил гърления африкански изговор.

— Много години съм плавал с арабски екипаж — отвърна Уилсън на хубав арабски език.

— Каква служба изпълняваше на „Минотавър“?

— Мичман, сър.

Хал беше приятно изненадан. Трябва наистина да е умен, за да му поверяват дежурства на тази възраст. Ще го взема, реши той.

— Искам да ми разкажеш подробно за пленяването на „Минотавър“. Но най-вече, искам да чуя всичко, което знаеш за Янгири.

— Моля за извинение, капитане, но това ще отнеме доста време.

— Целият ден е наш, Уилсън. — Хал посочи софата пред себе си и предложи: — Седни там! — Когато видя колебанието на моряка, добави: — Сам казваш, че ще бъде дълго. Седни там, човече, и започвай!

Отидоха повече от четири часа, като, по нареждане на Хал, възпитателят Уолш записваше. Уилсън разказваше монотонно и без емоции, докато стигна до момента, в който пиратите избиват неговите другари. Тук гласът му се задави и когато Хал го погледна, установи с изненада, че очите му са пълни със сълзи. Изпрати да донесат бира, за да промие гърлото си и се успокои, но Уилсън остави халбата недокосната.

— Не пия, сър.

Хал отново се зарадва — пиянството беше бич за повечето моряци.