Въпреки думите му, Том сякаш усети някаква несигурност.

— Дяволите да те вземат, Гай, аз бях там! Видях всичко със собствените си очи!

Гай седеше зад писалището и си играеше с пачето перо, поглаждайки бузата си с края му.

— Ах, значи лично си видял как го продават и не си направил нищо да попречиш!

— Не, надут фукльо такъв! — изрева Том. — Знам, че беше в плен на мюсюлмански пирати, а не мъртъв. И със сигурност знам, че бе продаден в робство.

— Какво доказателство имаш… — започна Гай, но Том отиде до писалището и така стовари отгоре му и двете си ръце, че мастилницата подскочи и оплиска купчинките документи.

— Свидетелството на арабите, които пленихме на острова, както и видяното и чуто лично от мен. Дориан е жив, казвам ти, и твой дълг на брат и англичанин е да ми помогнеш да го намеря.

Гай скочи на крака. Лицето му бе мъртвешки бледо, но погледът гореше.

— Как се осмеляваш да идваш тук, в собствената ми къща, на моя територия с присъщата си просташка самонадеяност и да ми нареждаш какво да правя? — изкрещя той срещу Том, а от устата му полетяха слюнки.

— Господи, Гай, не подлагай търпението ми на изпитание! Ще натроша страхливите ти кокали, ако не изпълниш дълга си към малкия ни брат.

— Тия времена отдавна отлетяха, Томас Кортни! Тук аз съм господарят, упълномощеният представител на Негово Величество и на Компанията. Само ако вдигнеш ръка срещу ми, ще се намериш тутакси в затвора, а хубавият ти кораб ще бъде конфискуван. — Гай трепереше от ярост. — Не се опитвай да ми четеш морал, особено след онова, което стори с Керълайн! — Последната дума изрече почти с писък и Том отскочи, сякаш ударен от мускет в гърдите.

Гай също отстъпи, явно ужасен от онова, което позволи в яда си, да изскочи от устата му. Том бе силно объркан от обвинението, попаднало право в целта. Гледаха се безмълвно един друг, когато някакъв слаб звук в тишината ги накара да се извърнат едновременно към вратата, водеща в градината.

Там стоеше една жена. Беше облечена с рокля от китайска коприна с висока яка. Полите й стигаха до пода и само връхчетата на пантофките се подаваха. Беше се вторачила в Том, сякаш виждаше собствения си призрак. С едната ръка се държеше за гърлото, а с другата водеше щапукащо дете.

— Какво търсиш тук, Керълайн? — ревна Гай. — Отлично знаеш, че нямаш право да стъпваш в тази стая, когато имам посетители.

— Чух гласове — заекна Керълайн. Косата й бе събрана над темето и къдрави кичури се спускаха край бузите. Том забеляза, че цветът на кожата й е нездрав, сякаш неотдавна се е вдигнала от болнична постеля. — Чух името си. — Продължаваше да гледа Том.

Детето носеше камизолка с панделки. Главата му бе покрита с руси къдри, а на ангелското личице се виждаха идеално очертани розови устни.

— Кой е този човек? — попита детето и посочи към Том с усмивка.

— Изведи Кристофър оттук! — извика Гай. — Веднага!

Керълайн сякаш не го чу.

— Том? — каза тя зашеметено. — Никога не съм допускала, че ще те видя отново. — Висналият на ръката й Кристофър направи несръчен опит да пристъпи към него, но тя нежно го дръпна назад. — Как си, Том?

— В добро здраве — отвърна сковано той, — както надявам се и ти.

— Аз бях болна — прошепна Керълайн, втренчена в очите му. Овлажни устни с език. — След раждането на нашия… — Тя спря изчервена и объркана. — Раждането на Кристофър.

— Много съжалявам. — Сянка на съчувствие покри лицето на Том. — Как са родителите и сестрите ти? — Трябваше да се напрегне, за да си спомни имената им. — Агнес и Сара?

— Баща ми е назначен за губернатор в Бомбай. Той уреди консулското място в Занзибар за Гай. — Хвърли неспокоен поглед към съпруга си, който продължаваше да я фиксира с гневен поглед. — Майка ми почина от холера преди една година.

— Съжалявам! — вметна Том. — Беше много приятна жена.

— Благодаря. — Керълайн наведе тъжно глава. — Сестра ми, Агнес, се омъжи в Бомбай.

— Но тя беше толкова малка! — възкликна Том, като си спомни двете палавници от „Серафим“.

— Вече не е малка. На седемнадесет е — поправи го Керълайн. Отново замълчаха, а Гай седна на мястото си, без повече да се опитва да налага авторитета си.

Без да иска, Том сведе поглед към детето, което се притискаше в полите на Керълайн.

— Красиво дете! — Отново вдигна очи към нея.

Тя кимна, сякаш в отговор на непроизнесен въпрос.

— Да, прилича на баща си.

Том изпита почти непреодолимо желание да вдигне детето на ръце, но напрегна воля и отстъпи крачка назад.

— Керълайн! — отново се намеси Гай още по-настоятелно. — Имам работа. Моля те, изведи Кристофър!

Керълайн сякаш повехна и в погледа й се появи отчаяние. Погледна отново Том и каза:

— Радвам се, че те видях, Том. Може би ще ни дойдеш на гости, докато си в Занзибар. Би ли могъл да ни посетиш за вечеря някоя вечер? — В гласа й се почувства копнеж.