— Това е хубаво. И така, какво ще правим с Дориан? Искаш ли да шпионирам Гай и да открия всичко, което мога? Не ми се вярва той сам да ти каже кой знае колко.

— Ще ти бъда много благодарен за помощта!

— Бих могла да прочета цялата му кореспонденция, както и да следя с кого се среща. В стената има дупка, през която минават въженцата на ветрилото. Идеална изповедалня. — Имаше крайно самодоволен вид. — Но ще трябва да се срещаме редовно тук, за да ти съобщавам откритото.

Том оцени тази перспектива като не съвсем отблъскваща.

— Помниш ли концертите, които изнасяхме на борда на „Серафим“ вечер? — попита тя и веднага запя „Испански жени“. Пееше с верен и непринуден глас и дори музикалният инвалид Том бе разчувстван. Кожата му настръхна и остана разочарован, когато песента свърши.

— Какво стана с мастър Уолш, нашия учител? Беше толкова мил дребосък.

— С мен е на борда на „Лястовицата“. — Започна да й казва кои от хората на „Серафим“ са също на борда.

Тя се разплака, когато чу как е загинал Големият Дениъл Фишър и на Том му се прищя да я приласкае и утеши в обятията си. Надмогна този порив и започна да разказва за пленяването на „Лястовицата“ и дългото плаване дотук.

Тя слушаше запленена, бършеше сълзи и се възхищаваше от смелостта и находчивостта му. Скоро отново започна да бъбри, скачайки от тема на тема, сякаш през изтеклите години бе натрупала стотици въпроси, специално за него.

Том бе заинтригуван. Колкото по-дълго изучаваше лицето й, толкова повече се убеждаваше, че първата му преценка е била погрешна. Може би чертите й не бяха красиви, но прибавени към одухотвореността на изражението и интелигентността на погледа, те ставаха почти хубави, реши той. Ъгълчетата на очите й се бърчеха при смях, а начинът по който повдигаше брадичка, когато задаваше въпрос, беше пленителен.

Докато си приказваха, сенките в двора започнаха да се издължават. Тя изведнъж спря, по средата на живописен разказ за пристигането на семейството в Бомбай и възкликна:

— О, Том, късно е вече. Времето изтече толкова бързо. Много се забавих. — Започна бързо да събира чиниите и празните винени чаши. — Трябва да вървя. Гай ще побеснее, ако научи къде съм била.

— Гай не ти е стопанин — намръщи се Том.

— Той е стопанин на къщата. Баща ми ме остави под неговите грижи, когато мама почина. Трябва да му угаждам, заради Керълайн. Изкарва си го на нея.

— Щастлива ли си при Керълайн и Гай, Сара? — Имаше чувството, че въпреки малкото време прекарано с нея, вече му беше достатъчно близка, за да й зададе толкова интимен въпрос.

— Мога да си представя и по-приятна среда — промълви тя едва чуто, загледана в кошницата за пикник. После нахлузи захвърлените обувки и скочи на крака. Том вдигна кошницата, я тя положи тънката си ръка на рамото му, сякаш искаше да запази равновесие върху неравната земя. Само че, съвсем неотдавна, той бе видял, как се справя върху тясното било на стената.

— Ще дойдеш ли пак, да ми разкажеш какво си научила около Гай? — попита Том, докато вдигаше плетената кошница към седлото на кобилата.

— Не утре. Обещала съм на Керълайн да й помагам за Кристофър. Вдругиден по същото време.

Хвана я с две ръце около кръста и я качи на седлото. Надяваше се, да е оценила силата, необходима за това, защото Сара не беше перце. Днес яздеше странично. Прехвърли единия крак над предната част на седлото, а Том и помогна да оправи гънките на полите си.

— О, Том — импулсивно каза Сара, — толкова беше приятно! Животът на острова е така скован и скучен. Гай дори не ми позволява да ходя сама в града. Не помня кога за последен път съм се забавлявала така. — Изведнъж сякаш се притесни от своята невъздържаност. Без да дочака отговор, тя пришпори кобилата и препусна по песъчливата пътека през палмовата гора. Стойката й беше изправена и горда.

Когато Том се изкачи по павирания път от пристанището към крепостта и мина под арката на подвижната решетка, срещу него се появиха двама души, дълбоко потънали в разговор. Доловил при разминаването една-две думи, той разбра, че са англичани и бързо се извърна след тях с думите:

— Бог да ви благослови, господа! Много е приятно, да чуе човек християнска реч по тия езически места. Позволете ми да се представя: Робърт Девънпорт. — Използва псевдонима, избран за да избегне опасността от задържане, тъй като заповедта положително го следваше по петите. Двамата англичани се обърнаха към него със сдържано любопитство. Едва сега Том разпозна в тях капитана и един от офицерите на кораба на Компанията, закотвен в пристанището. Забелязал бе лодката им, когато ги караха към брега. — Надявам се, че плаването Ви дотук е минало безпрепятствено — каза Том, след като двамата неохотно се представиха и все още резервирано подадоха ръка за поздрав. — Предполагам, че сте били на аудиенция при султана?