Войните затичаха към камилите, като ги зовяха по име и скоро целият лагер потъна в глъч — готвеха се за път. Камилите ревяха, докато ги товареха с водни мехове и докато събаряха и опаковаха шатрите.

Преди да се покаже новата луна, всички бяха готови за път — дълга колона облечени в роби, забулени мъже, качени върху високите си животни. Женската камила на принца беше масленожълта. След като се настани на седлото, Дориан й заповяда да се изправи. Ал Малик седеше непринудено. Роден в пустинята воин от детинство, той представляваше внушителна гледка под първите лунни лъчи.

Дориан изпрати напред авангард от двадесет души и остави ариергард зад колоната. Сам застана до принца. Потеглиха към пустинята.

Движеха се бързо. Всички камили бяха състезателни животни и при това, ако не се смятат меховете с вода, леко натоварени. Изкачиха клисурата и пред тях се появи пустинята, безкрайна и смълчана, с тъмнопурпурните си скалисти хълмове и блеснали сребърни дюни, проснати далеч на север. Звездна плащеница светеше над виещата се змия от хора и животни. Пясъкът приглушаваше шума от стъпките на камилите и единствените звуци в нощната тишина бяха скрибуцането на седлата и тихите подвиквания „Внимавай, дупка!“.

Дориан яздеше унесен от ритмичния ход на Ибрисам, а под тях, миля след миля, се стелеше суровата повърхност на пустинята. Тъмните хълмове наоколо имаха причудливи форми, изпълнени със сенки и тайнственост, а звездите и полумесецът на исляма осветяваха пътя им в нощта. Той гледаше нагоре в небето не само, за да се ориентира в нощта и назъбената пустош, а защото бе запленен от хипнотичното очарование на тия древни фигури светлина и техния неотвратим ход през небесата.

Неизвестно защо, именно в такива мигове Дориан чувстваше миналото си по-близко. Усещаше присъствието на Том. Толкова много звездни нощи бяха прекарали заедно, кацнали в такелажа на стария „Серафим“. Аболи, Големият Дениъл и Нед Тайлър го бяха научили да назовава звездите и сега си ги шепнеше тихо. Толкова много от тях носеха арабски имена: Ал Нилам, Ал Нитак, Минтака, Саиф…

Докато яздеше в компанията на мъжа, станал негов баща, и на тия диви и свирепи като ястреби войни под собствената му команда, Дориан се замисли за древното пророчество на Свети Темтем, каквото го бе видял изписано на порутените стени на последното земно обиталище на стария мъдрец. Постепенно бе обзет от почти религиозно чувство за някаква неотменима съдба, която го очаква тук, под пустинното небе.

Спряха след полунощ, когато големият Скорпион легна ниско над скалистите хълмове. Един от шейховете на Саар дойде при принца, за да си вземе сбогом и повтори клетвата си.

— Отивам да вдигна моето племе — обърна се той към Ал Малик. — Преди да се напълни тая луна, ще Ви намеря при изворите на Ма Шадид с петстотин копия зад гърба си — обеща той.

Изчакаха камилата му да поеме бързо на изток и продължиха пътя си. Още два пъти спираха през тази нощ, за да се отделят от колоната други шейхове, получили благословията на принца и обещали, преди да изчезнат в пясъците, че ще се присъединят към него при изворите на Ма Шадид по пълнолуние.

Продължиха напред, докато откриха поле тучна захра 86 , поникнала на място, благословено преди много месеци от дъжда на гръмотевична буря. Спряха и пуснаха камилите да пасат, а хората започнаха да берат снопове от „цветето“, защото беше предпочитана от камилите храна. Натоварили сноповете върху животните, те продължиха пътя си, докато зората оцвети източния хоризонт в розово и оранжево.

И отново спряха, този път за стануване, накараха камилите да легнат и им дадоха набраната захра. После свариха кафе и опекоха тестени питки на огньове от суха камилска тор. След като се нахраниха, легнаха увити в робите си. Часовете на нетърпима жега, когато очертанията на скалите трептяха във въздуха като мираж, прекараха в сън. Дориан бе легнал в сянката на Ибрисам и звуците от оригванията му и търкането на зъбите, докато преживя храната, се носеха близки и успокояващи. Наспа се добре и стана привечер, когато въздухът захладя.

Докато колоната се надигаше и подготвяше за дългия нощен преход, Дориан изпрати малък патрул, под командата на Батула, напред, за да разузнае пътя. После възседна Ибрисам и се върна по стъпките им, за да се убеди, че не ги следят.

Така се живееше в тези сурова, враждебна земя, в която племената бяха постоянно във война или кръвна вражда, където набезите за отвличане на камили или жени бяха всекидневие, а мисълта за отмъщение обладаваше съзнанието на всеки мъж.

Дориан установи, че гърбът им е чист. Обърна, подкара Ибрисам в лек тръс и скоро настигна основната колона. След полунощ стигнаха горчивите извори на Гаил я Ямин. Там вече бе опънат малък лагер и хората излязоха от шатрите и наобиколиха камилата на принца с радостни възгласи и изстрели във въздуха.

Лагеруваха два дни под пръснатите финикови палми на Гаил я Ямин, където изворната вода беше толкова солена, че можеше да се пие само с камилско мляко. Хората се спускаха за нея дълбоко под земята, откъдето я вадеха в кожени ведра, за да напоят камилите. След дългия безводен преход, животните пиеха ненаситно. Ибрисам пи с прекъсвания и за няколко часа успя да излочи двадесет и пет галона 87 .

Тук и последните шейхове от Саар се отделиха от колоната и се пръснаха в различни посоки, за да отидат при своите хора, като оставиха принца под закрилата само на малкия отряд на Дориан, който трябваше да го придружи през последния етап от пътуването, до изворите на Мухаид, за среща с шейховете от Ауамир.