— Ал Салил! — Отговорът дойде незабавно и той позна гласа на Батула.

— Батула! — Поеха един срещу друг в галоп, а после Дориан обърна своето животно и тръгна редом с Батула, за да могат да говорят.

— Какво ново?

— Боен отряд, много хора — отвърна Батула. — Чакат при Кулата на вещицата.

— Колцина?

— Петстотин, може би повече.

— Какви са?

— Турци и масакара. — Масакара беше племе от крайбрежието на Мускат и Сур. За Дориан нямаше съмнение, че са хора на халифа, особено след като с тях имаше и турци.

— На стан?

— Не, преследват ни с голяма скорост.

— Откъде са разбрали, че сме променили посоката?

— Мога само да предполагам, че са пуснали множество съгледвачи, а и облакът, който оставяте, се вижда от много мили. Пламти като фар в лунната светлина.

Дориан погледна нагоре и видя, че половината небосклон е покрит от него.

— На какво разстояние са зад теб?

Батула пусна края на чалмата и откри лицето си.

— Ако беше ден, щяхте ясно да различите облака прах от камилите им. Пригответе копието си, Ал Салил. Ще има здрав бой преди залез утре.

Продължиха ездата през цялата нощ, докато зората огря източния небосклон и стана светло.

— Продължаваме! — извика Дориан към принца и насочи Ибрисам към черна вулканична скала, щръкнала петдесет стъпки над бялата равнина от лявата им страна. Стигнал до нея, той скочи от камилата и се изкатери на самия връх.

Зората блесна в очите му и светлината бързо се усили — чудотворното рождение на пустинния ден. Пред погледа му се издигаха назъбени дивите хълмове на Шийа. Цветовете им бяха великолепни, като на някои тропически птици. Ярко златно и червено с ивици пурпур и всички оттенъци на оранжевото. Ясно виждаше Прохода на умната газела, тъмна цепка, прорязала назъбената отвесна скала от горе до долу. Белите пясъци затрупваха полите на веригата като наклонена платформа, а ветровете бяха изваяли дюните под страховитите скали в причудливи фантастични форми.

После Дориан се обърна назад към пътя, по който бяха дошли и забеляза облака прах, вдигнат от турците над блестящата равнина недалеч оттук. В този миг първите слънчеви лъчи надникнаха през процепите по скалистото било. Макар Дориан все още да оставаше в сянка, равнината зад него пламна и той видя слънчеви зайчета, заиграли по върховете на копията на приближаващите ездачи.

— Батула греши — прошепна той. — Много повече са! Може би хиляда.

Бяха пръснати в широк фронт. Много ескадрони, задните забулени в облака прах, вдигнат от тези отпред.

— Трябва да има предател — промълви Дориан. — Не биха изпратили толкова много войска, ако не са напълно сигурни, че принцът ще мине точно оттук.

Най-близкият отряд яздеше почти по средата на вражеската линия, малка група войни, изпреварили доста останалите. Бяха толкова близо, че той можеше да различи очертанията на камилите и ездачите им през талазите мъгла от пустинен прах. Не можеше да ги преброи, но предположи, че са около двеста души в тази първа група, а от начина им на езда личеше, че са калени войни.

Присви очи и се опита да прецени тяхната скорост и тази на собствените си хора. Камилите на врага бяха с пресни сили, а неговите — уморени от нощната езда. Настигаха ги и състезанието до входа на Прохода на умната газела, нямаше да бъде леко.

Спусна си при Ибрисам и го възседна. Той се изправи бързо след допира на ездитната палка и хукна да догони колоната. Щом се показа иззад скалата, преследвачите го забелязаха и Дориан дочу слабите им, но войнствени викове в студения утринен въздух. Извърна се на седлото точно навреме, за да забележи облачетата барутен дим. Ездачите стреляха по него.

Разстоянието беше твърде голямо и той даже не чу свистенето на куршуми. Ибрисам, Свиленият вятър, продължи необезпокоен и настигна своите в началото на пясъчния склон. Тук пясъкът бе хлъзгав и рохкав. Краката на животните потъваха в стичащи се кристалчета.

Колоната започна трудно изкачване, като след всяка крачка се хлъзгаше половин назад, а камилите стенеха, уплашени от коварната почва под краката си. Едно от първите животни приклекна на задник, направи отчаян опит да стане и се преметна назад, като затисна ездача със седлото. Дориан бе достатъчно близо, за да чуе писъка на човека и хрущенето при счупването на двата му крака. След това тежкото животно се плъзна надолу в безформена купчина чак до началото на пясъчния склон, повлякло оплетения в стремената ездач и осеяло пясъка с мехове за вода и изпотрошено снаряжение.

Дориан се спусна натам и с помощта на сабята освободи човека. Батула го видя и се върна да помогне. Камилата му се спускаше сред облаци пясък и когато слезе долу, той скочи до господаря си. Двамата вдигнаха ранения с разлюлени крака на седлото на Ибрисам.

Опашката на колоната бе стигнала вече средата на склона. Принцът и авангардът бяха в основата на скалистата верига, пред цепнатината на прохода.

Дориан хвана юздите на Ибрисам и го поведе нагоре. Погледна назад към долината и видя устремените преследвачи. Камилите им бягаха в галоп, оставили врящи облаци зад гърба си, ездачите размахваха оръжия, надали бойни викове, робите им се вееха по вятъра в последен напън да ги настигнат, докато те се борят с опасните пясъци.