От другата страна на острова, Хал чуваше равномерния оръдеен огън, воден от двата кораба и доволно изтри потта от челото си.

— Огън момчета! — похвали ги той и отново насочи вниманието си към дебаркирането на останалите моряци от „Йомен ъв Йорк“. Лодките минаваха през прохода в кораловия риф, набелязан от него още преди няколко седмици. Четирите катера, нагазили до ръба във водата, бяха така натъпкани с хора, че вътре нямаше къде игла да падне.

Щом дъното на всяка лодка остържеше пясъка, хората изскачаха до колене в прозрачната и топла вода на лагуната и джапаха към брега. Големият Дениъл и Алф Уилсън ги строиха в колона и поведоха към прикритието на палмовата гора.

Дори с всички хора, които Андерсън можа да отдели от екипажа на „Йомен“, Хал разполагаше с по-малко от четиристотин моряка за своя десант срещу ордата на Ал Ауф. Неприятелите като нищо можеха да се окажат хиляда или дори две хиляди души, пресмяташе наум Хал, но до този момент никой не направи опит да попречи на дебаркирането им. Изглежда „Минотавър“ и „Серафим“ бяха изпълнили една от задачите си — да държат всичко живо зад прикритието на крепостните стени.

Моряците и от последната лодка запъплиха през пясъчната ивица, огънати под тежестта на оръжието, торбите с барут и водните мехове — битката в тая жега щеше да причини голяма жажда. Хал погледна след отдалечаващите се празни лодки към легналия на половин миля от брега „Йомен“ и догони опашката на влязлата в гората колона.

Редът на придвижване бе внимателно обсъден. Големият Дениъл командваше авангарда и изпратените напред съгледвачи, които трябваше да предотвратят евентуално попадане в засада. Мускетари осигуряваха фланговете на колоната, основната група по средата беше под непосредственото командване на Хал.

От заливчето, в което стъпиха на сушата, до крепостта имаше по-малко от три мили и Хал подканваше хората да бързат, почти да тичат по меката песъчлива почва. Не бяха изминали и миля, когато отпред се разнесе залп от мускети, викове и писъци. Хал забърза напред, уплашен че Големият Дениъл може да е попаднал в засада. Страх го бе да помисли какво го очаква. Девет убити араби лежаха от двете страни на широката пътека, тъпкани от краката на преминаващите моряци, а шумът от битката се отдалечаваше към форта, накъдето бяха побягнали останалите, подгонени от побеснелите моряци. Един-единствен моряк бе прислонил гръб към палмов дънер и превързваше с парче плат ранения си от мускет хълбок. Хал отдели един човек да го придружи назад до брега, откъдето да го откарат на „Йомен“ и забърза след Големия Дениъл. Оръдията продължаваха да бумтят откъм другата страна на острова, а разстоянието до форта бе намаляло, така че вече виждаха облаци барутен дим да се реят над върховете на палмите недалеч от тях.

— Нед Тайлър не дава на синовете на Пророка да си кажат утринната молитва — забеляза Хал, докато по бузите и брадичката му се стичаше такава пот, че ризата можеше да се изстиска.

От известно време усещаше воня, която ставаше непоносима в горещата влага на гората. Когато излязоха на открито, Хал спря така внезапно, че хората зад него се блъснаха в гърба му. Въпреки цялото напрежение на момента, ужасяващата гледка на екзекуциите го накара да замръзне. Обгорелите от слънцето трупове, виснали от трипоидите си, бяха гротескно издути от собствените си газове, а някои се бяха разпукали като презрели плодове. Покриваше ги гъмжило едри мухи, преливащи във всички оттенъци на синия цвят.

Хал не можа да попречи на погледа си да премине по всичките в търсене на един по-малък труп с червена коса и като не видя каквото търсеше, усети как свилата се в стомаха му топка се разсейва. Насили волята си и продължи сред висналите тела, без да обръща внимание на жужащия облак, който се надигна отвсякъде и докосваше лицето му с пърхащи крилца.

Аболи и Том го очакваха под дърветата в противоположния край на откритото пространство.

— Можем ли да тръгваме? — викаше Том на тридесетина стъпки от него. Двамата с Аболи, както и придружаващите ги трима други, бяха облечени в арабски одеяния и с чалми на главите. Хал видя, че лицето на сина му изразява нетърпение и решителност, а в десницата си държи оголена сабя. Отново го бодна чувството за вина, задето се бе огънал пред увещанията на Том и му позволи да отиде с Аболи. Единственото оправдание беше, че само Том бе ходил при крепостта и знаеше откъде малка група смелчаци би могла да прехвърли стената й. Освен това, Том знаеше и в коя килия държат Дориан. Преоблечени като корсари, те щяха да се опитат да стигнат до него и да го защитят по време на кръвопролитната битка за превземане на крепостта.

Хал стисна Аболи за ръката и изсъска:

— Дръж Том под око! Не му позволявай да направи някоя глупост! Прикривай му тила непрекъснато!

Аболи отвърна с тъмен поглед и не благоволи да отговори. Хал продължи:

— Не му позволявай да се катери по стената, преди да сме привлекли всяка жива душа откъм източната й страна!

Аболи прошепна грубо:

— Вършете си работата, Гундуане, аз си знам моята.

— Започвай я тогава! — леко го побутна Хал и се загледа след малката група. Том и Аболи тичаха рамо до рамо отпред, а останалите ги следваха през гората към по-отдалечения край на крепостта.

Щом изчезнаха, Хал погледна към крепостната стена, едва-едва надничаща над върховете на дърветата и проточи врат, заслушан в звуците на канонадата. Макар тази част от острова да бе покрита с облаци барутен дим, чиято смрад сякаш лепнеше по гърлата, бумтенето на оръдията започваше да заглъхва. Нед бе извел „Серафим“ и „Минотавър“ в по-безопасни води.

Хал хвърли поглед назад и се убеди, че въпреки трудния преход през гората, моряшката колона идваше стегната и стройна, само с неколцина изоставащи. Поведе ги нататък и стигна Големия Дениъл, спрял в края на гората.

През поляната, на сто и петдесет крачки от тях, се издигаха петдесетфутовите стени на цитаделата. Арковидните крила на портата бяха затворени, дебелите им талпи — укрепени с железни гвоздеи. По бойниците не се забелязваха защитници. Вероятно всички бяха на западната стена, обстрелвана от корабите. Докато ехтяха последните оръдейни залпове, Хал дочу пискливите им далечни викове на радост, при вида на отдалечаващите се кораби.

— В момента имаме предимство — обърна се Хал към Големия Дениъл, — но трябва да действаме много бързо, ако искаме да се възползваме от изненадата.