— Нека ида при тях с това знаме! — помоли Дориан. — Нека видят цвета на косата ми, а аз ще обсъдя пророчеството с тях. И след това, ако е такава волята на Аллаха, ще доведа пред шатрата Ви още десет хиляди копия.

— Не! — разтревожи се Ал Малик. — Масакара са предатели. Те ще те изкормят и набучат на кол под слънцето. Не мога да те подложа на такъв риск!

— Аз се бих срещу тях — тихо промълви Дориан. — Те трябва да ми засвидетелстват уважение като към достоен противник. Ако отида при тях и се поставя под властта им доброволно като гост, те няма да посмеят, да нарушат предсказанието на Пророка. Ще трябва да ме изслушат!

Принцът беше разтревожен. Гладеше замислен брадата си, но казаното от Дориан бе истина. Пророкът вменяваше в дълг на последователите си, да зачитат свято закона на гостоприемството. Те бяха длъжни да осигуряват закрила за странника.

— И все пак, не мога да допусна да се изложиш на такава опасност! — каза принцът най-накрая.

Дориан възрази:

— Рискува се един живот, но могат да се спечелят десет хиляди копия. Татко, не бива да ме лишавате от възможността да изпия до дъно отредената ми от съдбата чаша.

Принцът въздъхна.

— Как ще успеят Масакара да преодолеят твоето красноречие, след като аз не мога? Иди при тях, Ал Салил, в качеството си на мой пратеник. Но аз се заклевам в червената брада на Пророка, че ако ти причинят и най-малкото зло, ще последва такова клане, че всички лешояди на Арабия да се съберат, няма да могат се справи с мършата!

По залез-слънце на другия ден, принцът седеше усамотен на хребета на малко възвишение над оазиса. Четири камили се измъкнаха от лагера на войската и поеха покрай хълма на север. Дориан яздеше първата, като водеше друга подире си на дълго въже. Батула го следваше, също повел втора камила. И двамата бяха забулени. Когато погледна нагоре, Дориан сведе копие в знак на почит, а принцът вдигна дясна ръка за благослов.

После Абд Мухамад ал Малик загледа как групата се смалява в далечната пустош, а изразът му беше тъжен и сломен. Когато се изправи, за да поеме към лагерните огньове, беше вече тъмно и над главата му грееше яркото великолепие на пустинния нощен небосклон.

В студения сезон, когато първите ветрове повяха откъм морето в месеца преди насладите на Рамадан, армията на Ал Малик излезе срещу стените на Мускат, за да се изправи пред разгърналите се в боен строй отоманци и лоялни на халифа племена.

Ал Малик седеше с щаба си под кожен навес върху билото на един хълм, а войските му бяха разположени отдолу. Вдигна до окото си бронзов далекоглед и го насочи към отрядите на врага. Турците заемаха центъра, с кавалерията отпред. Зад нея се виждаха камиларите.

— Колко са? — попита принцът околните, които се препираха, сякаш брояха кози на пазара.

— Дванадесет хиляди турци — постигна най-накрая съгласие свитата. Центърът блестеше с бронз и стомана, зелените флагове на Великата Порта се вееха с плющене, под напора на морския бриз, кавалеристите се раздвижиха напред-назад, за да се строят във фаланга, готови за атака.

— А Масакара? — отново попита принцът. — Те колко са? — Племето беше на десния фланг, безредна навалица от камили и хора, шумни и подвижни като ято скорци.

— Шест или седем хиляди — каза шейхът на Харасис.

— Поне толкова — добави друг. — Може и да са повече.

Ал Малик погледна към другия фланг, където се виждаха черните чалми и яшмаци на Бани Бу Хасан и Харт. Това бяха вълците на пустинята, на брой колкото и Масакара.

Ал Малик отново усети горчивината на разочарованието в гърлото си. Численото превъзходство на противника беше почти двойно. Ал Салил не бе успял да спечели на своя страна северните племена. Ал Малик нямаше никаква вест от него, откак се загуби в далечината на пустинята преди два месеца. Сърцето му казваше, че беше сбъркал — не трябваше да изпраща Ал Салил при тях. Всеки ден очакваше с вледенено сърце да получи дар от Масакара — отрязаната глава на сина си в кожена торба. Макар ужасяващият подарък да не бе пристигнал, доказателството за провала на мисията беше пред очите му: почти петнадесет хиляди копия насреща му.

Изведнъж в турските редици настъпи суматоха. Пратеници на щаба разнесоха нареждания и роговете затръбиха атака. Турската кавалерия тръгна напред, редица след редица с окъпани в слънчеви лъчи амуниции и оръжие, но арабските части останаха по местата си, като откриха широки пролуки по фронта. Това бе необичайно и принцът насочи с любопитство далекогледа си натам.

В турските редици започна ново вълнение и този път пратениците хукнаха от командването в центъра към арабите. Енергичните им ръкомахания ясно показваха, че ги призовават, да се присъединят към атаката и да затворят опасните пролуки по фронта.

И тогава арабите тръгнаха, само че едни срещу други към центъра, където турските редици спряха объркани от тази неочаквана маневра.

— Боже милостиви! — прошепна Ал Малик, усетил как сърцето му се мъчи да изхвръкне, а дъхът му спира.

По средата на първата редица в армията на Масакара се развя ново знаме. Носеше го висок мъж на чистокръвна камила с цвят на мед. Ал Малик насочи далекогледа в негова посока и видя, че знамето е лазурносиньо със сребърен надпис. Под удивения му поглед, войнът свали чалмата си и насочи копие напред. Косите му бяха златночервени, а копието сочеше към турците.