— Вода! — заповяда той. — Донесете един мях. — Задухът в прохода бе като в пекарна, а битката беше тежка. Залочиха смрадливата солена вода от горчивите извори на Гаил я Ямин с такова удоволствие, сякаш бе шербет.

— Къде е Хасан? — попита Дориан, докато броеше хората си.

— Видях го да пада — отвърна глас, — но пренасях Заид и не можех да се върна за него.

Обзе го чувство за непоправима загуба, защото Хасан бе сред любимците му. Оставаха му само дванадесет души все още годни за бой. Довлекли бяха дотук петима ранени, но бяха принудени да оставят другите на милостта на турците. Сега отнесоха тези петима при камилите, а после Дориан разпредели хората на четири равни групи.

Стената при стеснението можеше да се отбранява най-много от трима души. Дориан разстави групите една зад друга, така че след изстрел, едните щяха да се снишат и изтеглят за презареждане, та да могат следващите веднага да заемат мястото им. По такъв начин се надяваше да поддържа непрекъснат огън по настъпващите турски пълчища. Може би щеше да ги задържи до смрачаване, но се съмняваше, че ще изкарат нощта.

Малцина от хората му бяха все още на крака, а турците се славеха като страховити и неустрашими бойци. Знаеше, че са изобретателни и рано или късно ще се домогнат до стратегическо решение, което да превъзмогне всичките им отбранителни усилия. Надяваше се, да спечели още малко време за Ал Малик, а накрая щяха да си пробият път с копия и саби.

Насядаха зад стената в притихналото, нажежено пространство на прохода, за да пазят силите си.

— Заменям мястото си в рая за една лула кееф. — Миска се ухили, докато намотаваше парче мръсен плат около горната част на лявата си ръка. Опияняващият дим на тази билка потиска страха на боеца и го прави нечувствителен към болка.

— Ще ти напълня една и лично ще я запаля, когато се настаним в палатите на Мускат — обеща му Дориан, но млъкна, като чул, че някой го вика по име.

— Ал Салил, братко! — проеча гласът. — Сърцето ми се радва да те види отново. — Гласът беше писклив, почти момичешки.

Макар и тембърът да бе променен, Дориан го позна.

— Как е кракът ти, Заин ал Дин? — викна той в отговор. — Ела тук, да ти счупя и другия, та съвсем като патка да заклепаш!

Невидим зад извивката на скалата Заин се изкикоти.

— Ще дойдем, мили братко, повярвай, ще дойдем и когато го сторим, аз ще се смея, а турските ми съюзници ще ти вдигнат полите и ще те опънат на седлото на камилата ти.

— Мисля, че това на тебе ще ти хареса повече, Заинке. — Оня млъкна. После се обади пак:

— Чуй ме, Ал Салил. Тук е кръвният ти брат Хасан. Ти го изостави, за да избягаш като страхлив чакал. Той е още жив.

Дориан усети студени тръпки по гърба му.

— Той е смел мъж, Заин ал Дин. Позволи му да умре с чест — викна Дориан. Беше се сприятелил с Хасан още в деня на пристигането си в Саар. Имаше две млади жени и четирима сина — най-големият петгодишен.

Ужасяващ вик се разнесе иззад скалата, вик на смъртна болка и гневно възмущение.

— Ето ти едно подаръче от твоя приятел. — Нещо малко, меко и кърваво излетя иззад скалата. То се претъркаля по песъчливия проход и спря пред стената. — Нали ти трябваше още един чифт ташаци, Ал Салил, братко мой? — извика Заин ал Дин. — Ето ти ги. Там, където отива Хасан, няма да му трябват.

Саарци простенаха и заругаха, а Дориан усети сълзи да парят очите му. Викна със задавен глас:

— Кълна се в името Божие, един ден ще ти върна същото!

— Е, братко — отново се обади Заин, — щом това куче ти е толкова скъпо, аз ще ти го върна. Но преди да го сторя, искам да погледна черния му дроб.

Последва нов страховит вик, след което Хасан бе изхвърлен иззад скалата и запратен залитащ към тях. Беше гол, а между краката му личеше тъмна, кашкава от кръв дупка. Бяха разпрали корема и червата му се клатушкаха край коленете, червени и хлъзгави. Залитна към Дориан с широко отворена уста. Издаде мучащ звук, а устата му представляваше кървава рана. Заин ал Дин му бе отрязал езика.

Преди да стигне стената, той се свлече на земята в немощни гърчове. Дориан скочи отвъд преградата с мускет в ръка. Допря дулото до тила на Хасан и стреля. Черепът се пръсна. При звука от изстрела турците се изляха в прохода като придошла река. Дориан скочи обратно.

— Огън! — извика той и първият залп изплющя като шепа чакъл, ударил настъпващите.

Схватките избухваха с променлива сила през няколкото останали часа дневна светлина. Постепенно проходът се запълни с трупове на убити противници. Купчината им стигаше на височина почти до ръба на стената. Гъсти талази барутен дим пълнеха пространството и те задъхани стреляха и презареждаха оръжията си. Мирисът на пушек се смеси с металическия дъх на кръв и воня на газове от разкъсани черва, а потта се лееше в жегата и лютеше в очите им.

Като използваха купчината трупове на собствените си хора вместо нападателна платформа, турците три пъти успяваха да стъпят на стената и три пъти саарци ги отблъскваха. Когато се смрачи, само седмина араби можеха да застанат зад Дориан, като всички бяха ранени. В затишието след всяка атака, те отнасяха убитите и ранените си при легналите камили. Нямаше кой да се погрижи за ранените, така че Дориан остави по един мях с вода до главата на всеки, който все още имаше сили да пие.

Джауб, по прякор Котката, бе с разсечено от брадва дясно рамо. Дориан не можа да спре пулсиращия артериален кръвоизлив.