— Сигналът? — попита тихо Хал, вперил поглед в Рашид.

— Бог ми е свидетел, не знам за никакъв сигнал.

— Вземай го! — обърна се Хал към Аболи. Той го хвана за кървящото ухо и го повлече към борда. Просна го на палубата, сложи огромния си бос крак върху гърба му и закопча друго парче верига около врата му. После го вдигна с лекота над главата си.

— Хвърли го на акулите! — нареди Хал. — Макар че сигурно ще повърнат от такава мърша.

— Ще ви кажа — зави Рашид, като риташе във въздуха. — Само нека тоя черен шейтан 56 ме пусне долу и ще ви кажа.

— Изнеси го отвън! — заповяда Хал.

Аболи смени захвата си и овеси Рашид за глезените далеч извън борда на „Серафим“, над запенената под него вода.

— Казвай — нежно му заговори той, — щото почват да ме болят ръцете. Няма да издържа дълго.

— Две светлини — изпищя Рашид. — Два червени фенера на главната мачта. Това е сигналът за Ал Ауф, че сме превзели кораба.

Аболи го върна назад и го остави да тупне на палубата.

— Какъв курс ви нареди да следвате? Къде трябва да се срещнете? — попита Хал.

— Каза ми да държа юг, близо до брега, към Раш Ибн Кум. — Хал знаеше, че така наричат един голям нос, проснат навътре в пролива.

— Оковете ги всички и ги заключете в предната надстройка! Сложете пазач и да не ги изпуска от поглед! Да се застрелва всеки, направил опит да бяга! — заповяда Хал на арабски за улеснение на пленниците.

Когато слънцето потопи нажежено лице в морето, Хал намали платната и се отдалечи от брега, което би сторил всеки благоразумен капитан, ако се намира близо до подветрена суша. Плаваха бавно на юг, като един-два пъти, през първата половина на нощта, наблюдателите забелязваха мътна светлина от фенерите на следващите ги джонки.

На борда на „Минотавър“, където и да се спотайваше в този миг, Ал Ауф положително очакваше хората му да завладеят „Серафим“, едва след като повечето моряци са заспали. Ето защо, Хал изчака до четири удара на корабната камбана — два часа сутринта, — преди да разпореди да запалят два червени фенера на главната мачта. Те се опулиха в тъмнината като очи на дракон.

След това нареди Аболи и двадесетина подбрани мъже да навлекат все още мокрите роби, съблечени от пленниците. Докато навиваха чалмите си, Хал се спусна в каютата си и бързо се пъхна в дрехите, които носеше по време на вечерното посещение на сука в Занзибар. Когато се върна на палубата, „Серафим“ плаваше необезпокояван по курса си по тъмната вода. Щом залезе луната, неясните очертания на брега, с фосфоресциращата му перлена огърлица на прибоя, се загубиха в тъмнината.

Хал обходи палубата и поговори с всяка клекнала край борда групичка.

— Сега е много опасно — тихо им говореше той. — Бъдете нащрек! Могат да наскачат отгоре ни, преди да сме ги забелязали.

Два часа преди зазоряване, в най-черната нощ, Хал прати да повикат двете момчета. Когато се появиха, Том беше бодър и изгаряше от нетърпение, но Дориан вероятно бе измъкнат от койката си, защото почти спеше и с прозевки търкаше очи.

— Искам и двамата да заемете бойния си пост на мачтата! — строго каза той. — Ако корабът влезе в битка, вие оставате горе, независимо какво става на палубата под вас! Ясно ли е?

— Да, татко. — Лицето на Том бе изпълнено с решителност в слабата светлина на компасната будка.

— Поставям те под командването на брат ти Том! — каза Хал, както го бе правил много пъти. — Дориан, ще се подчиняваш на Том, каквото и да ти нареди!

— Да, татко.

— Аз ще бъда много зает. Няма да мога да ви наглеждам. Искам да съм спокоен, че сте в безопасност, горе на високото, по време на боя.

Отиде с тях до вантите на фокмачтата и под прикритието на тъмнината, здраво стисна раменете и на двамата.

— Нека Бог ви обича като аз ви обичам, момчета! Не се мъчете да ставате герои! Просто си стойте настрана от неприятностите! — Погледа как се катерят нагоре по вантите и изчезват в мрака. Върна се на мястото си при кърмата.

Призори заваля, така че нощта се удължи. След това, едновременно с изгрева на слънцето, дъждовните облаци се разкъсаха и денят рухна внезапно отгоре им. Капризите на теченията в пролива бяха приближили през нощта кораба до брега.

На две мили от щирборда се точеше белият пясъчен бряг на африканския материк, а бивните на коралови рифове надничаха от плитките зелени лагуни вътре на сушата. Пред тях бе замръзнал китоподобният гръб на Раш Ибн Кум, проснат далеч навътре в пролива. Хал тихо разпореди промяна в курса, за да го заобиколят.

През нощта придружаващата ги флотилия джонки, ориентирана по червените фенери на главната мачта, бе успяла да съкрати още разстоянието. Първият съд, с водоизместимост от няколкостотин тона, бе препълнен с мъже и се намираше на по-малко от кабелт зад кърмата. Щом забелязаха „Серафим“ да се появява от тъмнината пред тях, като по волята на магическа пръчка, те нададоха радостни викове и започнаха да изпразват оръжията си във въздуха. Очевидно червените фенери ги бяха накарали да мислят, че корабът е вече в ръцете на Ал Ауф. Струйки барутен дим изпълниха въздуха, докато шумът от гласовете им и дрънкането на оръжията се носеше над тъмните неспокойни води.