— Плувай, Дори! — изкрещя Том. — Както съм те учил. — Дориан чу и овладя донякъде движенията си.

— Ритай, Дори! — отново викна Том. — Използвай ръцете си.

Дориан започна да се държи по-уверено над водата, но течението не го изпускаше, а Том си оставаше в плен на въжето, което го държеше към разрушената фокмачта. Той се гмурна, хвана въжето и го размота от краката си. Примката обаче, стегната от водата не поддаде под окървавените пръсти на Том. Трябваше да си поеме въздух и отново да излезе на повърхността.

Вдиша и когато погледът му се избистри, потърси Дориан. Видя го на сто ярда от себе си. Не можеше да различи чертите му, но долови отчаян вопъл:

— Том, помогни ми!

В тоя момент дървеният отломък с въжето се превъртя по дължината си и отново увлече Том под водата, но този път така дълбоко, че ушите му писнаха, а болката прониза главата му като със свредел. Докато драскаше по конопената примка, усети кожата да се смъква от пръстите му, а ноктите да падат. Болката в гърдите, жаждата за кислород бяха непоносими, но той продължаваше да се бори, дори и когато силите му започнаха да го напущат. Зрението му помръкна и вече не можеше да разчита на нищо друго освен на волята си. Няма да се предам. Тази едничка мисъл остана жива в съзнанието му. Дори има нужда от мене. Не мога да допусна да се удавя.

И тогава усети хватката на някакви могъщи ръце. Отвори с усилие очи и прогони тъмата от тях. Видя лицето на Аболи на няколко инча от своето. С широко отворените си очи и странни шарки на белезите, то наподобяваше ужасно чудовище, дошло от дълбините. В изтърканите си зъби стискаше нож, а от ъгълчетата на устата му струяха сребърни мехурчета.

Аболи бе видял момчетата да падат заедно с откъртената мачта и без капка колебание напусна бойния си пост. Докато прекоси палубата й стигне ветровата страна, Дориан бе отнесен на петдесет ярда встрани. Аболи смъкна бързо арабските си одаяния и чалмата и останал само по бричове, скочи върху релинга и остана там за миг, без да може да прецени кое от момчетата е изпаднало в по-голяма беда.

Дориан изглежда се държеше добре над водата, но течението го отнасяше по посока на арабските джонки. Том се бе оплел в камарата платна и бъркотия от въжета и дърво. Аболи се колебаеше, разкъсван от любовта си и чувството за дълг към момчетата. Невъзможно му бе да реши, към кое от тях да се хвърли.

И тогава един рангоут 60 от фокмачтата се откърти с трясък и се превъртя във водата, като увлече омотания във въжета Том под повърхността. Аболи хвърли последен отчаян поглед към отнасяната от течението глава на Дориан, съвсем мъничка в далечината, измъкна ножа от канията на пояса си, стисна го между зъбите и се хвърли с главата надолу. Изплува почти точно над мястото, където бе потънал Том, бързо си пое дъх и отново се гмурна. Използваше въжетата, за да се придърпва по тях надолу, като се мъчеше да пробие с поглед размътената от вихри и облаци въздушни мехурчета вода.

Когато се спусна по-дълбоко, съзря тялото на Том в зеленикавата мараня под себе си. Той едва-едва помръдваше, а жълтото въже се бе усукало около краката му като питон. Аболи протегна ръка надолу и го хвана за рамото, после надникна в лицето на момчето. Видя, че очите са отворени и силно го стисна, за да се съвземе и да му вдъхне надежда. Хвана ножа и се спусна към въжето, сковало краката му. Не започна да реже безразборно, защото ножът беше остър като бръснач и можеше да нарани сериозно босите крака на момчето. Внимателно прерязваше клуповете един по един, докато и последният бе разкъсан и Том се видя освободен. Аболи го прегърна под мишниците и пое към повърхността. Изскочиха отгоре едновременно и макар Аболи да се бореше за въздух, а огромните му гърди да се издуваха като ковашки мех, той държеше главата на Том високо над водата, като в същото време търсеше в очите му искрица живот. Изведнъж момчето се закашля неудържимо, повърна струя солена вода и започна да диша на пресекулки. Аболи го довлече до мачтата и просна тялото му през нея. Започна да удря гърба му с длан, докато погълнатата вода се заизлива обратно, а въздухът нахлу със свистене през гърлото му.

В същото време Аболи отчаяно търсеше с поглед Дориан. Над повърхността на водата се стелеше облак барутен дим, който бавно пълзеше към брега. Оръдията се обаждаха сегиз-тогиз, но постепенно замлъкнаха, а корабите продължаваха да се отдалечават един от друг.

С един поглед Аболи установи, че „Минотавър“ е вече на половин миля разстояние и опънал всички платна, устремно се носи на север. Не направи опит да се възползва от безпомощността на „Серафим“, лишен от възможност да маневрира и да напада. Напротив, бягаше с пълен ход. Аболи не си губи повече времето с него, а продължи да се оглежда за Дориан.

Забеляза три джонки, заобиколили „Серафим“ на почтително разстояние, като чакали около ранен лъв. Ако корабът покажеше и най-слаб признак, че е в състояние да ги подгони, те щяха да се втурнат към плитчините на лагуната и сигурността на кораловите рифове, където големият съд не би могъл да ги преследва. Вързан за камарата развалини, виснали във водата през едната му страна, „Серафим“ не можеше да поеме галс срещу вятъра, а тласкан от него и течението, наближаваше фаталните коралови рифове.

Аболи видя, че Големият Дениъл и група моряци вече въртят брадвите, за да освободят кораба. Опита да извика за помощ, но те бяха твърде увлечени в работата си и гласът му не можа да надмогне шума от тъпите удари на брадвите и даваните с висок глас команди. После изведнъж съзря корпуса на една лодка да се подава от борда на „Серафим“ и бързо да слиза към водата. Хората веднага загребаха като луди към мястото, където Том и Аболи се държаха за счупената фокмачта. Аболи забеляза с удивление, че на руля е седнал Хал. Явно бе предал командването на кораба в ръцете на Нед Тайлър, за да може сам той да се притече на помощ на синовете си. Стана на крака и завика към Аболи: