Тогава приближи Аболи и докосна ръката му.

— Ще има време за това по-късно, Гундуане. Ако искате да спасите сина си, трябва да поправим кораба, за да го последваме. — Погледна към щръкналите трески от основата на мачтата, разцепена от желязното гюле. — Докато ридаете тук, денят си отива. Дайте нареждания!

Хал го погледна с празен поглед като пушач на опиум.

— Той е толкова млад, Аболи, толкова малък.

— Дайте нареждания, Гундуане!

— Уморен съм — отвърна Хал, — много съм уморен.

— Колкото и да боли, нямате право да се отпускате! — тихо каза Аболи. — Хайде, дайте нареждания!

Хал потръпна от усилието и отвори уста:

— Мастър Тайлър, искам двата катера и лодките да се спуснат на вода. — Думите излязоха с мъка през устата му, сякаш говореше чужд език.

— Слушам, капитане! — Нед забърза към него с изписано на лицето си облекчение.

Хал усети силите да се завръщат в тялото му, а решителността му да укрепва. Когато продължи, гласът му звучеше уверено:

— Лодките ще докарат изхвърлената мачта. Междувременно дърводелците да подготвят основата на фокмачтата за ново монтиране! Такелажниците да приготвят запасните платна и въжета за опъване на мачтата! — Докато даваше една след друга заповеди, свързани с поправката на кораба, той хвърли поглед към слънцето. То бе минало зенита си. — Хората да се нахранят по вахти! Надали ще има много време за ядене и отдих, преди да завършим ремонта на кораба.

Хал беше на руля на катера в челото на малката флотилия, заобиколила нос Раш Ибн Кум. Двата катера бяха преустроени. Сега представляваха открити двадесет и петфутови лодки, но с повишена мореходност, способни да изкарат дълго време в открития океан, както и да се справят с тежка задача, каквато бе замислил Хал.

Щом се показаха иззад носа, Хал съзря мачтата. Дори от две мили разстояние, не беше трудно да се различи обвития в лъснали бели платна корпус, на черния фон на кораловия риф, който я бе хванал в плен. Когато приближиха, Хал се убеди, че ги очаква тежка работа по освобождаване на дългия боров ствол на мачтата. Платна и въжета се бяха омотали около назъбената коралова скала, а изгърбените вълни откъм протока се хвърляха отгоре и заливаха мачтата с пенливи потоци вода.

Алф Уилсън прекара една от лодките през проход в кораловия риф и влезе в спокойните води на лагуната — оттам беше по-лесно за хората, въоръжени с брадви и ножове, да се изкатерят на рифа. Докато водата бушуваше и кипеше около тях, те се държаха здраво за мачтата.

В същото време петима сред най-добрите плувци, водени от Аболи и Големия Дениъл бяха доплували до рифа от лодките и катерите, със завързани тънки въжета около кръста си. Подадоха краищата на хората, пристигнали вече при мачтата и безпрепятствено се завърнаха в лодките.

Тънките въжета бяха използвани за изтегляне на по-дебели и здрави до заклещената мачта. След като краищата им бяха завързани за ствола й, малките лодки започнаха опити да изтеглят от рифа дългата шестдесет фута мачта.

Всички лодки имаха по два екипажа, така че умореше ли се единият, другият да може да заеме мястото му без прекъсване. Най-напред обраха луфтовете по въжетата и когато те се изпънаха, натиснаха едновременно здраво весла. Хората с брадвите сечаха въжета и платна, които се бяха здраво омотали около ръбове и зъбери по рифа, мъчейки се с всички сили да освободят мачтата от мъртвата хватка. Веслата пенеха морската вода, докато лодките дърпаха упорития си товар. Мачтата помръдна, после се плъзна няколко ярда и хората закрещяха победоносно, но тя веднага спря, заклещена така, както и преди. Тежката работа трябваше да започне отначало. Малко по малко коралът неохотно отстъпваше, но Хал трябваше три пъти да сменя екипажите, преди мачтата най-после да се измъкне от рифа и да я изтеглят в по-дълбоки води.

Алф Уилсън прибра хората си, които още се държаха за мачтата. Когато ги издърпаха от водата, ръцете и краката им бяха цели изпорязани от безмилостните корали. Хал знаеше, че много от тия рани ще гноясат — коралът беше отровен като змия.

Слънцето вече залязваше. Хал отново смени гребците и малките лодки се отправиха в дългия си път отвъд носа към безопасността на залива. С тегления тежък товар, те сякаш не помръдваха от мястото си върху водата. Сякаш напълно без полза оставаха усилията на ръце и крака и напразно тропическото слънце изгаряше до кървавочервено напрегнатите гърбове, и всуе капеше обилна пот върху дъските под скамейките на гребците. Спъвани от товара си лодките напредваха инч по инч към върха на носа, но когато се опитаха да го заобиколят, течението здраво ги захапа и повече не ги пусна.

Докато се бореха с него, слънцето залезе. Макар да бяха близо до пълно изтощение, макар всеки мускул в телата им да се късаше от болка, а очите да отразяваха мъката от страхотните усилия, те не можеха да спрат за отдих. Стореха ли го, течението щеше незабавно да ги изхвърли върху рифа. За да вдъхне сили на хората, Хал свали жакета и ризата си и хвана едно гребло. Нито мускулите на гърба, нито кожата на дланите му бяха привикнали с тая тежка работа, както бяха привикнали хората му. След първия час, той щеше да изпадне в транс от болка, а дръжката на веслото вече бе станала хлъзгава и лепкава от кръвта на ожулените му длани. Но страданието от тази болка, както и хипнотичният ритъм на гребането — тегли-отпусни, — му помогнаха да откъсне мислите си от по-дълбоката болка, причинена от загубата на сина му.