Хал усети как дълбоко в него нещо се откъсва и умира, а през устните му излезе неканен шепот:

— Господи, моля те, спаси момчето ми! Ще направя всичко, което ми повелиш, но моля те, спаси го!

Дориан още се блъскаше в ръцете на арабите и шапката падна от главата му. Златисточервените му къдри се разсипаха върху раменете и грейнаха под слънцето. Смаян, пиратът дръпна ножа от гърлото му. В джонката настъпи раздвижване и целият екипаж се скупчи около Дориан с викове и ръкомахания. Закриха го от погледа на моряците. Тласкана от голямото си триъгълно платно, джонката се отдалечи.

Тя бе вече на две мили от тях, когато Хал дойде на себе си и заповяда да гребат назад към „Серафим“, но през целия път гледаше назад след джонката, която следваше „Минотавър“ на север по протока.

— Там и ще ги търся — прошепна той. — И няма да спра, докато не ги открия.

На борда на „Серафим“ кипеше трескава работа по спасяване на кораба. Това помогна на Хал да преодолее първите ужасяващи часове след загубата. Корабът не можеше да се управлява с фокмачта, такелаж и платна виснали от едната му страна във водата като огромна плаваща котва. Хал нареди да се опънат всички платна по здравите мачти, но това само щеше да отложи мига на крушението.

Под командата на Аболи и Големия Дениъл десетима мъже плъзнаха с брадви по фокмачтата и започнаха да секат въжета и платна от нея. Беше опасна дейност, защото при всяко прекъснато въже, равновесието на мачтата се нарушаваше и тя опасно се завърташе, заплашвайки да изтърси хората във водата.

„Серафим“ се бореше срещу чудовищната тяга на нежеланата си котва и приближаваше кораловите рифове, докато Хал тичаше от единия борд до другия, гледаше приближаващия бряг и наставляваше хората си на фокмачтата, като им показваше основните задържащи я въжета.

Вечно зеленият издут гръб на Раш Ибн Кум се издигаше все по-високо над борещия се за живота си кораб. Вълните надигаха корпуса му, докато дъното се плъзгаше към рифовете, наточили черни коралови зъби, готови да изкормят „Серафим“.

Но ето че най-подир рухналата мачта остана да се държи само на един щаг — десет инча дебело въже. Беше се опнало, твърдо като стомана, а от голямото напрежение мокрите му нишки започнаха да сълзят. Големият Дениъл отпрати останалите секачи на палубата, а сам остана да балансира без усилие върху неспокойната фокмачта. Застана устойчиво и внимателно пресметна удара. Вдигна брадвата високо над главата си, преди да я стовари върху опънатото въже. Премерил бе силата така добре, че не пресече цялото въже, а само пет от съставните в оплетката му.

Докато останалите се разнищваха и късаха със силно камшично плющене, а мачтата тромаво започна да се завърта под краката му, Големият Дениъл едва успя да притича по наклонената й повърхност до палубата горе. Най-накрая дебелият край на фокмачтата прехвърли със скърцане и скриптене борда и цопна в морето. Корабът бе свободен.

„Серафим“ реагира веднага и с благодарност на освобождаването си. Силно наклонената палуба се изправи, а корабът се подчини на руля с почти осезаема радост. Носът се изви към безопасните води далеч от Раш Ибн Кум, който се канеше да му стане вечен пристан.

Хал бързо прекоси палубата към подветрената страна и се помъчи да запамети мястото, където щеше да бъде изхвърлена върху рифовете отдалечаващата се мачта. След това цялото му внимание бе насочено към осигуряване на безопасен пристан за кораба.

След известни промени в платната на двете останали мачти, както и на руля, той успя да прекара тежко ранения „Серафим“ покрай носа в залива от другата му страна. И тук веднага разбра защо Ал Ауф бе избрал именно това място за засадата си.

Беше затворен залив с такава дълбочина, че повърхността му синееше под слънцето като в открито море. Високият нос го пазеше от набезите на мусона, а когато погледна през борда, ясно видя равното пясъчно дъно на десет фатома 61 отдолу.

— Хвърляме котва, мастър Тайлър — каза той и докато тя пльосваше отвъд борда, а въжето й се изнизваше шумно през клюза, вълната отчаяние и болка, дебнеща през последните няколко часа, изведнъж връхлетя отгоре му със смазваща сила. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Дориан. Картината на малкото телце в ръцете на арабските пирати и ножа опрян в гърлото му бе завинаги издълбана в съзнанието му. Мъката заличи цялата му решителност. Сякаш бе изсмукала всички сили от крайниците и дъха от дробовете му. Искаше да намери забрава. После го обзе желание да слезе в каютата, да се хвърли върху койката и да се предаде на мъката си.

Стоеше сам на юта, защото целият екипаж и офицерите му се държаха настрана и дори не поглеждаха към него. С вродения си такт, тези корави и груби мъже го оставяха сам с неговото страдание. Хал загледа пустия северен хоризонт. Сините води на протока блещукаха красиво под слънчевата светлина, но върху им нямаше ни платно, ни намек за помощ. Дориан го нямаше. Нямаше сили да се изправи и да обмисли следващото си действие, да даде следващата заповед на екипажа, който чакаше, без да поглежда към него.