През трийсетина секунди вадеше шнорхела от устата на Тори, за да си поеме въздух. Огледа я. На главата й имаше подутина. Вероятно се беше ударила, докато корабът се въртеше. Тънка ивица кръв обагряше водата около раната. Към тях се присъедини трети водолаз, с резервни бутилки и маска. Кабрило я нагласи на лицето на Тори и рязко удари гръдната й кост. Тя се закашля. Около шията й се събра вода. Очите й потрепнаха и се отвориха и тя повърна. Хуан използва шнорхела си и изчисти водата. Не изпускаше Тори от поглед. Знаеше, че всичко ще е наред — тя бе спасена.

Появиха се още водолази и ги придружиха към повърхността. Единият провери кислородните бутилки на Кабрило, който беше стоял най-дълго във водата и бе работил най-усилено. Чувстваше се добре, но щяха да му трябват нови запаси от въздух по време на декомпресията. Щом се отдалечиха от потъващия научноизследователски кораб, единият водолаз прати на „Орегон“ съобщение да го откачат и след няколко минути обреченият „Авалон“ се скри от погледа им. Прерязаните въжета се виеха след него като стоманени пипала.

Групата се издигаше заедно. В средата бяха Тори и Хуан. Спираха често и чак след десет минути водолазите успяха да вкарат Тори в басейна. Минаха още десет, докато измъкнат и Кабрило и останалите.

Хуан свали маската и качулката си и пое дълбоко дъх. Миришеше на машинно масло и метал, но той имаше чувството, че диша планински въздух в ясно утро. Отнякъде се появи Макс и му даде чаша горещо кафе.

— Съжалявам, приятелю, но не може да пиеш алкохол, докато азотът в кръвта ти не се разтвори.

Кабрило понечи да му каже, че би рискувал най-лошия случай на кесонна болест в историята, но опита кафето и усети парливия вкус на шотландското уиски, което Ханли беше сипал вътре.

Макс му помогна да махне екипировката си.

— Как е тя? — попита Хуан отпаднало.

— При Джулия е. Скоро ще знаем със сигурност, но мисля, че ще се оправи.

Кабрило се облегна на лавицата с екипировката и се усмихна уморено и доволно. Ако не друго, поне бяха спасили от неизбежна смърт една от жертвите на пиратите. А после забеляза, че неколцина моряци ядат сладолед, и чак сега разбра защо Джулия държи фризерът, предназначен за жертвите на пиратите, да е толкова голям.

Виктория Болинджър бавно идваше в съзнание. Обгръщаше я мъгла от болка. Първо установи, че всеки сантиметър от тялото я боли; после, че най-ужасната болка е съсредоточена в пищяла и главата й. Останалото просто пулсираше. Тя отвори очи. Флуоресцентната лампа на тавана светеше ярко и безразлично. През илюминатора встрани проникваше още светлина. Над нея се бяха навели трима души — двама мъже и една жена. Тори не ги познаваше, но почувства, че не са заплаха. Жената беше с лекарска престилка и черните й очи бяха изпълнени със съчувствие и компетентност. Единият мъж беше доста възрастен, на шестдесет и няколко, и изглеждаше мил и добродушен. Незапалената лула в ъгъла на устата му й напомни за дядо й Сиймъс. Но вниманието й привлече вторият. Бръчките около очите и широката му уста не се дължаха на неизбежния ефект на годините, а бяха врязани в кожата му от трудни преживявания — белези на човек, който ежедневно се бори с живота. А после забеляза очите му — сини и бездънни, леко загатващи за весело настроение — и разбра, че е спечелил повече битки, отколкото е загубил.

Имаше чувството, че го познава или би трябвало да знае кой е. Не беше актьор. Може би беше някой от безбройните авантюристи, които летяха с балони с горещ въздух по света или си плащаха, за да пътуват в космоса. В него определено имаше нещо закачливо, но и самоувереност, породена от постигнати успехи.

— А, събуди ли се? — каза лекарката. — Как се чувстваш?

Тори се опита да отговори, но от гърлото й излезе само дрезгаво грачене. Възрастният мъж взе чаша и внимателно поднесе сламката към устните й. Водата навлажни езика й като отдавна чакан дъжд в пустиня. Тя засмука жадно, радваше се на течността, която отмиваше лепкавия слой в устата й.

— Мисля, че… — започна Виктория и се закашля. — Мисля, че съм добре. Само ми е студено.

Осъзна, че лежи под планина от одеяла и че най-долното е електрическо. И въпреки това беше настръхнала.

— Когато те донесоха, температурата ти беше два градуса по-ниска от необходимата за оцеляване. Голяма късметлийка си.

Тори се огледа.

— Това е лазарет на кораб — обясни лекарката. — Аз съм Джулия Хъксли. Това са Макс Ханли и нашият капитан Хуан Кабрило. Той те спаси.

Виктория отново почувства, че познава този мъж и че е чувала името му.

— Спасил ме е?

— Не си ли спомняш какво се случи? — попита Ханли.

Тори се замисли.

— Нападнаха ни. Аз спях. Чух изстрели. Това ме събуди. Скрих се в каютата си и после… — И млъкна смутено.

— Спокойно — каза Кабрило. — Няма защо да бързаш. Преживяла си същински ад.

— След атаката обиколих кораба. — Тори изведнъж закри лицето си с ръце и се разрида. Хуан сложи ръка на рамото й и това я успокои. — Трупове. Всички от екипажа бяха мъртви. След това… не си спомням нищо.