Хуан не се изненада.

— Да, може да пратиш някого на почивка, но не можеш да го накараш да се отпусне.

— Обезпокоена съм, че Еди работи прекалено много. Преживял е истински ад, откакто го изолирахме за две седмици.

Като председател, Хуан Кабрило беше единственият член на Корпорацията, който знаеше всички подробности в досиетата на екипажа. Запита се дали няма да наруши поверителна тайна, ако каже на Линда, че в ЦРУ Еди Зенг два месеца бе действал под прикритие, първо като тайвански предател, изгарящ от желание да продаде информация на червените китайци, че Тайван разполага войски по бреговете на пролива Формоза, а после като контрашпионин с крайната цел да разобличи групата китайски генерали, купили информацията му. Беше се справил блестящо със задачите и четирима от най-добрите китайски военни командири бяха прехвърлени в затънтен пост в пустинята Гоби, а правителството прахоса милиони, за да строи укрепления срещу нападение, което така и не се състоя. Това беше последната му мисия, преди да го прехвърлят във Вашингтон. Реши да не разправя на Линда тази история и каза само:

— Щом Еди иска да остане, няма да споря с него.

— Добре.

— Хиро съобщава ли подробности за атаките?

— В съобщението му пише, че ще ги даде, ако поемем задачата.

— Веднага щом пристигнат, кажи на Марк Мърфи и Ерик Стоун да разработят компютърен модел къде е най-вероятно пиратите да нанесат следващия си удар. Нека измислят история за прикритие така, че да изглеждаме съблазнителна мишена.

Младият Мърфи беше специалистът по оръжията на „Орегон“ и упорит изследовател, който безпогрешно разпознаваше повтарящи се схеми.

Линда си записа всичко.

— Нещо друго?

— Засега това е достатъчно. Щом Марк и Ерик определят мястото, ще потеглим.

Линда излезе, а Кабрило почна доклада за Лангстън Овърхолт — искаше да приключи с досадното писане по-бързо. Когато свърши — пурата също свършваше, — го кодира в програма, мощна като използваните от Агенцията за национална сигурност, и го изпрати по електронната поща на стария си приятел в централата на ЦРУ. И въпреки че обядът в главната трапезария вече беше поднесен, реши да се разходи из кораба.

Магнитохидродинамичните двигатели в блестящото от чистота машинно отделение тихо бръмчаха, командвани от високотехнологичния оперативен център над мостика. На почти всички стени бяха монтирани плазмени екрани. Хуан обиколи и многобройните бойници, Работилницата за вълшебства, оръжейния склад, хангара и разкошните жилищни помещения за екипажа, поздравяваше всички. Отби се в камбуза от неръждаема стомана — беше наел екип от готвачи, които приготвяха ястия в най-изисканите ресторанти в Ню Йорк и Париж. Надникна в минералната баня, салона с гимнастическите уреди и обичаната от всички сауна. Докосна единия от четирите черни суперкомпютъра „Сън/Майкросистем“ и сякаш усети мощта му. Знаеше, че за тях и за операторите им няма нерешим проблем.

Отлично познаваше всеки детайл, всеки сантиметър от жиците, кабелите и тръбите, разположението на палубите и дори цветовата схема на интериора. „Орегон“ беше неговата крепост и убежище.

Изпита най-голяма гордост, когато излезе на палубата. Отвън „Орегон“ показваше какво го прави най-великия шпионски кораб в историята. Руснаците нямаха фантазия и маскираха шпионските си кораби като риболовни траулери, еднакви и стереотипни. Американската флота използваше неоткриваеми подводници за шпионските си операции — невъзможен избор за онова, което вършеха Кабрило и екипът му. Не, Корпорацията се нуждаеше от анонимност и в никакъв случай не трябваше да става за смях.

Поради тази причина отвън „Орегон“ приличаше на развалина, отправила се към склад за отпадъци.

Хуан се качи на мостика с асансьора от оперативния център, намиращ се точно под главната палуба, и огледа кораба. „Орегон“ беше дълъг сто и седемдесет метра, широк двайсет и три и имаше брутна товароподемност 11 585 тона. Надстройката му се намираше малко по-назад от средата. На нос: бяха монтирани три товарни крана, а на кърмата — два. Бяха ръждясали останки, от които висяха прокъсани въжета, но два от тях наистина работеха. Палубата бе комбинация от изподраскани плоскости, боядисани в различни цветове. Перилата бяха огънати застрашително на някои места и няколко от товарните люкове изглеждаха изкорубени. От бидоните покрай предната страна на кабината на щурвала беше изтекло машинно масло: образуваше лепкава локва. Наоколо бяха разхвърляни ръждясали машини — всичко от счупени лебедки до велосипед без гуми. Кабрило огледа външната страна на корпуса и видя петна ръжда под всички шпигати и стоманени листове, заварени така, че да прикрият пукнатините. Основният цвят на корпуса беше тъмнозелен, но тук-там имаше кафяви, черни и тъмносини петна.

Той отдаде обичайната чест на иранското национално знаме на пилона на кърмата и се втренчи в мостика. Някога лакираното дърво беше издраскано и осеяно с изгаряния от загасени цигари. Прозорците бяха изцапани с равни количества мръсотия и сол, а командните табла бяха покрити с прах. Месингът на телеграфа беше толкова потъмнял, че изглеждаше черен. Стрелката на единия индикатор липсваше. Части от електрониката, например навигационните уреди, бяха стари и подходящи за музейни експонати. В помещението зад мостика бяха разхвърляни лошо сгънати карти, радиостанцията беше абсолютен боклук.

В жилищните помещения за екипажа в надстройката също цареше хаос. Нито едно легло в каютите не беше оправено и в мръсния камбуз нямаше две еднакви чинии, да не говорим за приборите. Хуан особено се гордееше с капитанската каюта. Цялата вонеше на евтини цигари и беше украсена с показващи лош вкус картини на клоуни с тъжни лица и насълзени печални очи. В бюрото имаше бутилка южноамериканско уиски, разредено със сироп от ипекакуана, и две не измити чаши. Банята беше по-мръсна и от тоалетна в Тексас.