Съоръжението приличаше повече на крепост, направена да пътува в океана, отколкото на плавателен съд. Страните му представляваха отвесни стени от стомана и само леко притъпените носове загатваха за обтекаема форма. Двата трийсетметрови влекача изглеждаха като детски играчки в сравнение с грамадата, която теглеха.

Ерик Стоун и Марк Мърфи филтрираха видеосигнала през компютърен софтуер, за да подобрят качеството на образа, увеличиха контраста и премахнаха изкривяването, дължащо се на вибрациите на мотора на самолета. Докато той завърши обиколката си и се отдалечи от „Маус“, те вече бяха обработили първоначалните кадри и ги пуснаха на главния екран.

— И какво се очаква да видя? — попита Кабрило по мобилния телефон.

— По дяволите! — изруга Макс и се втренчи в плазмения екран. В едната си ръка държеше клетъчния телефон, а в другата — незапалената си лула.

— Какво има?

— Светлините на „Маус“ пречат да се види какво има в трюма. Просто черна дупка в средата на кораба. Самолетът ще трябва да премине директно над него.

— Ей сега — каза Гомес. Тялото му несъзнателно се наклони, докато безпилотният самолет правеше остър завой.

След минути го придвижи към задната част на сухия док на шестстотин метра. Вместо да намали скоростта, изключи тягата и малкият самолет се спусна право към „Маус“ — в самоубийствен полет. Запалителната му система беше капризна и някой член на екипажа обикновено трябваше да завърти ръчно малкото витло преди изстрелването, за да включи мотора.

Образът на „Маус“ изпълни екрана. Когато безпилотният самолет стигна на четвърт миля от сухия док, Адамс изключи мотора, самолетът безшумно запланира в нощното небе и видеокартината престана да подскача. Адамс погледна висотомера. Безпилотната машина се намираше на триста метра и той изостри ъгъла на атаката. Самолетът, безмълвен като привидение, връхлиташе като стрела към сухия док.

Ерик и Мърфи провериха дали записващите устройства прехвърлят кадрите на диск. Адамс насочи самолета на трийсет метра над плаващия сух док, така че камерата да улови всеки детайл на тъмния трюм.

На петнайсет метра от носа обърна самолета и отново го сниши, за да увеличи скоростта. На височина десет метра натисна стартера на контролните уреди. Морето на плазмения монитор се увеличи. Нищо не се случи и той пренастрои стартера и опита отново. Пластмасовото витло се завъртя, но моторът отказа да запали.

Самолетът сякаш увеличи скоростта в последните си мигове — или може би океанът се надигна, за да го грабне от небето. Екипът в командната стая изтръпна, когато летателният апарат се завъртя спирално и екранът угасна.

Адамс стана и изпука пръсти.

— Знаете старата шега. Всяко приземяване, след което можеш да си отидеш у дома, е добро.

Неколцина души изпъшкаха — той вечно го повтаряше това. Мърфи превъртя записа и го пусна отново.

— Какво видяхте? — попита Кабрило по сателитната връзка.

— Чакай малко, шефе — отвърна Макс. — Картината пристига.

Въпреки че образът беше тъмен, Адамс беше свършил отлична работа с контролирането на безпилотния самолет. Образът беше стабилен и ясен — но съвсем не такъв, какъвто искаха да видят. Трюмът на сухия док имаше някакво покритие. Не беше плътно, защото някои части се диплеха от вятъра, но напълно скриваше товара.

— Е? — нетърпеливо попита Хуан.

— Трябва да изпратим разузнавателен екип — каза Ханли. — Покрили са трюма с черно платно. Не виждаме нищо.

Линда Рос вече беше до задната врата на контролната стая. Тя беше старши офицер по разузнаването и работата й беше да води екипа на „Маус“. Беше с черна бойна униформа и бронежилетка. Хубавата й медноруса коса беше прибрана под черна плетена шапка.

Въпреки решително стиснатите челюсти и военното облекло Линда изглеждаше млада и уязвима. Гласът й беше писклив като на момиче в пубертета, бузите й бяха осеяни с лунички. Тридесет и седем годишната Линда все още привличаше погледите на мъжете в баровете по време на редките си пътувания до Щатите.

Беше прекарала военноморската си кариера като анализатор, но имаше богат опит и в събирането на разузнавателни данни. Благодарение на добрата си подготовка обикновено отделяше по-малко време на определена мисия от другите, защото знаеше точно каква информация е необходима. Умееше бързо да преценява положението и интуитивно разбираше какво е важно, и заради това си беше спечелила уважението на „тюлените“, които водеше.

— Кажи на Хуан, че ще внимаваме — обърна се Линда към Макс, излезе и тръгна към вратата във ватерлинията на десния борд, откъдето спускаха надувната гумена лодка „Зодиак“.