Горната палуба на „Маус“ изглеждаше безлюдна. Всъщност не беше точно палуба, а по-скоро широка три метра платформа, опасваща целия кораб. Ако трюмът не беше покрит, палубата щеше да е като пътека по крепостните стени на железен замък. Линда се наведе и пипна защитното покритие. На допир приличаше на преплетени синтетични фибри. Твърдата материя беше опъната върху трюма. Линда я натисна, но тя дори не се огъна.

Единият командос извади от ботуша си нож „Гербер“ и понечи да среже плата, но Линда вдигна ръка и обясни със знаци, че двама от екипа трябва да претърсят периметъра на кърмата, а тя и третият ще огледат предната част на сухия док. Посочи и мястото, където щяха да се срещнат — оттатък широкия седемдесет метра трюм.

На палубата беше твърде светло, за да използват приборите за нощно виждане, но и твърде тъмно, за да вижда ясно. За щастие на платформата нямаше много места, където можеше да се крие пазач. Само няколко отдушника и машини осигуряваха прикритие. Следвана от командоса, Линда безшумно тръгна покрай перилата на десния борд, държеше пистолета на нивото на кръста си, очите й претърсваха сенките. Дишането й беше равномерно и леко, но тя усещаше пулсиране в гърлото си. Запита се дали екипът го чува по радиопредавателите.

Близо до носа имаше дървена рубка, където вероятно беше контролното табло за отварянето на трюма. На пръв поглед изглеждаше тъмна и безлюдна, но когато се приближиха, Линда видя ивици светлина, очертаващи затъмнените прозорци. Допря гръб в хладния метал на корпуса, наклони глава и се заслуша. Не разбра думите, нито езика, но определено чу гласове — на четирима мъже — и показа четири пръста на командоса. Той кимна.

Двамата се промъкнаха покрай рубката, без да изпускат от поглед вратата. Точно когато се скриха зад един огромен вентилационен отдушник, тя се отвори и на палубата излезе мъж. Линда си погледна часовника. Точно два и половина. Време за обхода на всеки два часа. Към първия пазач се присъедини втори. И двамата бяха в черни униформи, подобни на тези на екипа на Корпорацията, но за разлика от тях носеха на гърдите си малки автомати. Линда не позна модела, но това нямаше значение. Важното беше, че противникът е въоръжен много по-добре от тях. Пазачите приличаха на военни и тя предположи, че са наемници. Освен това подозираше, че те или други като тях са виновни за убийството на екипажа на „Авалон“ и за потопяването му.

Първият каза нещо на колегата си. На Линда й се стори, че говори на руски. Ех, защо Хуан не беше тук? Той знаеше идеално и руски, и още няколко езика.

Линда и командосът се дръпнаха в сянката на отдушника. Пазачите тръгнаха. Вървяха пъргаво, очите им следваха лъчите на фенерчетата, които носеха в левите си ръце — десните им бяха на зловещите малки автомати. На всеки няколко крачки поглеждаха над перилата, за да проверят корпуса на сухия док, после осветяваха черния плат, покриващ трюма. Не пропускаха нищо, така че беше само въпрос на време да забележат окачения до гигантския плавателен съд „Зодиак“.

— Втори екип, двама пазачи идват към вас — прошепна Линда в микрофона, когато мъжете се отдалечиха.

— Прието.

Заповедите й бяха да не оставят доказателства, че са се качвали на борда на „Маус“, но това очевидно нямаше да стане. Линда обмисли няколко сценария и реши, че има само един начин. Беше доловила полъх на цигарен дим, когато вратата на бараката се отвори, и можеше само да се надява, че единият от патрулиращите пазачи е пушач.

— На десет метра зад мястото, където окачихме „Зодиак“, има отвор на резервоар за баласт — прошепна тя. — Там ще ги обезвредим.

— Прието.

— Без оръжия.

Вместо да се върнат по заобиколния път около носа, Линда и командосът рискуваха и тръгнаха по покрития трюм. Платът беше толкова опънат, че тежестта им оставяше само плитки вдлъбнатини. Тъканта се състоеше от ивици, широки шест метра и стегнати с тел, минаваща през илици. Очевидно в онова, което се намираше в трюма на „Маус“, бяха вложени много време и мислене.

Стигнаха до отсрещната страна и се срещнаха с другия екип под прикритието на един отдушник. Отдушниците изпускаха въздух от огромни резервоари, наредени по дължината на корпуса, когато сухият док изхвърляше баласта, за да приеме кораб. Когато дойдеше време да издигнат плавателния съд, помпите, монтирани някъде дълбоко в трюмовете, източваха баластната вода през струйниците, с които беше осеян корабът.

Наблюдаваха маршрута на пазачите по лъчите на фенерчетата им. Стори им се, че мина цяла вечност. Двамата обиколиха кърмата и тръгнаха покрай десния борд на „Маус“, идваха към засадата. Оставаха им стотина метра. Екипът чакаше. Устата на Линда пресъхна и тя облиза устни.

На двадесетина крачки от тях единият пазач спря и потупа партньора си по рамото. Той се изсмя. Първият се обърна към перилата, смъкна ципа на панталона си и се наведе, за да вижда струята по-добре.

Лошо. Плуваха в морето и струята урина би трябвало да полети назад, но сухият док плаваше само с два възела, а попътният вятър беше между осем и десет. За да се любува на това как пикае, мъжът трябваше да гледа към носа.

Пазачът ужасено се дръпна назад и едва не се опика.

— Николай?

Беше видял „Зодиак“.

Линда и екипът й имаха по-малко от две секунди, преди пазачите да вдигнат тревога.

Николай дори не си направи труда да погледне през перилата. Изключи фенерчето и хукна над трюма, като остави партньора си да се доопикава. След миг мракът го погълна. Това сигурно беше стандартна процедура. Ако единият забележеше нещо, другият трябваше веднага да докладва в караулното помещение.