„Все пак — помисли той, — каква полза от смелост без разум? Ако ръцете му бяха чисти, той щеше да говори; мълчанието му издава тайната повече от всякакво признание. Да, доказателствата се сипят отвред. Било сам, било с помощта на свои хора, сър Даниъл е убиец на баща ми.“

Дик се спря с измъчено сърце в каменния коридор. Нима тъкмо сега, когато щастието напусна сър Даниъл, когато той е обсаден от стрелците на Черната стрела и поставен вън от закона от победоносните привърженици на йоркския херцог, и Дик ще трябва да се обърне против човека, който го отгледа и изучи, който го наказваше наистина строго, но и неуморно го закриляше? Колко жестоко би било това, ако му се наложеше да го стори!

„Дай боже да е невинен!“ — каза си той.

По каменните плочи се чуха стъпки и сър Оливър се приближи бавно към момчето.

— Един човек ви чака с нетърпение — каза Дик.

— Тъкмо при него отивам, добри Ричард — каза свещеникът. — Клетият Картър! С нищо не може да му се помогне вече.

— А при това душата му страда повече от тялото — отговори Дик.

— Видя ли го? — запита сър Оливър, като трепна.

— Ей сега бях при него — отговори Дик.

— Какво казва… какво казва?… — запита особено нетърпеливо свещеникът.

— Много жално ви призоваваше, сър Оливър. Добре би било да побързате, защото той ужасно страда — отговори момчето.

— Отивам право при него — отговори свещеникът. — Какво да се прави, всички сме грешни и всички ще умрем, драги Ричард.

— Да, сър, добре би било всички да умрем като честни хора — отговори Дик.

Свещеникът наведе поглед, благослови едва чуто и отмина.

„И той значи! — помисли Дик. — Той, който ме учеше на благочестие! В какъв свят живея, ако всички, които се грижат за мене, са опръскани с кръвта на баща ми! Отмъщение ли? Каква тежка участ, ако трябва да отмъщавам на приятелите си!“

Тази мисъл му напомни за Мечем. Той се усмихна при спомена за странния другар и се запита где ли е той сега. Младежът изчезна още щом стигнаха в замъка, а Дик копнееше да се разговори пак с него.

Час по-късно, след литургията, отслужена набързо от сър Оливър, всички влязоха в замъка за обед. Обедната зала беше продълговато ниско помещение, постлано със зелена тръстика; по стените имаше килими, изобразяващи диваци и ловни кучета; тук-там бяха окачени копия, лъкове и щитове; в голямата камина пламтеше огън; покрай стените имаше тапицирани пейки. А наредената сред залата трапеза очакваше тия, които щяха да обядват. Нито сър Даниъл, нито съпругата му се явиха на обеда. Отсъствуваше и сър Оливър. Не се спомена нито дума и за Мечем. Дик започна да се тревожи, спомни си тъжните предчувствия на своя другар и се запита дали наистина не му се е случило нещо лошо в този дом.

След обеда срещна Гуди Хач, която бързаше да отиде при лейди Брекли.

— Моля ти се, Гуди — каза той, — где е мастър Мечем? Видях, че ти го въведе, когато пристигнахме.

Старицата се засмя с глас.

— Ах, мастър Дик — каза тя. — Какви зорки очи имате! — и пак се засмя!

— Но къде е той наистина? — настоя Дик.

— Никога вече няма да го видите — отговори тя. — Положително никога.

— Щом няма да го видя — отвърна момчето, — искам да зная поне защо. Той не дойде тук доброволно, а аз съм негов най-добър закрилник и ще се погрижа да се отнасят добре с него. Тайните наоколо ми станаха толкова много, че почват да ми дотягат.

Но още докато говореше, на рамото му се сложи една тежка ръка. Бенет Хач застана незабелязано зад него и с палеца си даде знак на жена си да си върви.

— Приятелю Дик — каза той, щом останаха сами, — да не сте налудничав или малоумен? Ако не умеете да мълчите, по-добре е да сте в океана, отколкото в Тънстолския замък. Разпитвахте мене, досаждахте на Картър, изплашихте с намеците си попчето. Дръжте се по-благоразумно, глупчо; а сега, когато сър Даниъл ще ви повика, за бога, бъдете спокоен и любезен с него. Той ще ви подложи на строг разпит. Внимавайте какво ще отговаряте.

— Хач — отвърна Дик, — всичко това намирисва на нечиста съвест.

— Ако не поумнеете, скоро ще ви замирише и на кръв — отговори Бенет. — Аз само ви предупреждавам. Ето че идват вече да ви викат.

И наистина в същия миг един слуга дойде откъм двора да повика Дик при сър Даниъл.

Сър Даниъл беше в залата и се разхождаше гневно пред камината, очаквайки Дик. Освен сър Даниъл тук беше само сър Оливър, който се бе оттеглил смирено в един ъгъл, гдето прелистваше требничето си и мърмореше молитви.

— Викали сте ме, сър Даниъл — каза младият Шелтън, като влезе.

— Да, виках те — отговори рицарят. — Какви слухове стигат до ушите ми? Толкова лош опекун ли съм бил към тебе, да бързаш да проявяваш недоверие към мене? Или като виждаш, че засега не ми върви, смяташ да ме изоставиш? Ей богу, баща ти не беше такъв! Той не напускаше приятеля си и в сполука, и в несполука. Но ти, Дик, както изглежда, си другар само в сполука и сега търсиш повод да се освободиш от верността, която ми дължиш.