— Дик! — извика Мечем. — Аз съм загубен; и двамата сме загубени! Да бягаме, докато е време. Те няма да мирясат, докато не ме намерят. Или ето що: остави ме да изляза сама; докато се занимават с мене, ти ще избягаш. Пусни ме, Дик… добри ми Дик, пусни ме да си вървя!

— Господи! — извика той. — Та ти не си Джек, а Джоана Седли! Девойката, която не иска да се омъжи за мене.

Девойката стоеше до него безмълвна и неподвижна. Дик помълча, след това заговори пак:

— Джоана, ти спаси живота ми, както и аз спасих твоя; видяхме заедно пролята кръв, бяхме приятели и врагове… Да, аз извадих ремъка си да те нашибам и през всичкото време мислех, че си момче. Но сега ме чака смърт, часът ми е дошъл, затова искам да ти кажа, преди да умра: ти си най-добрата и най-храбрата девойка на тоя свят и ако остана жив, ще се оженя със затворени очи за тебе; но жив или мъртъв, знай, че те обичам.

Тя не отговори.

— Хайде, Джек — каза Дик. — Продумай! Бъди добра девойка, кажи, че ме обичаш!

— Та нима щях да бъда тук, ако не те обичах — извика тя.

— Добре, слушай сега — продължи Дик. — Ако успеем да се измъкнем оттук живи, ще се оженим, а ако умрем, ще умрем заедно. Но как можа да намериш стаята ми?

— Попитах госпожа Хач — отговори девойката.

— Тя е сигурен човек, няма да те издаде. Имаме време тогава.

В същия миг, сякаш за да опровергаят думите му, по ходника се чуха стъпки и някой заблъска грубо с пестници вратата.

— Насам! — извика един глас. — Отваряй, мастър Дик! Отваряй!

Дик не мръдна и не отговори.

— Свършено е — каза девойката и прегърна Дик.

Войниците почнаха да блъскат един след друг вратата. После пристигна самият сър Даниъл и блъскането спря изведнъж.

— Не ставай муле, Дик — завика рицарят. — И седемте спящи рицари биха се събудили от такъв шум. Знаем, че тя е при тебе. Отвори вратата!

Дик не се обади.

— Изкъртете вратата! — заповяда сър Даниъл.

Войниците заудряха веднага с пестници и ритници вратата. Макар че беше здрава и добре заключена, тя все пак би паднала скоро, но съдбата се намеси повторно. Сред грохота на ударите се чу вик на часовой; последва втори, по всички площадки на кулите се развикаха, откъм гората се чуха други гласове. В първия миг можеше да се помисли, че бегълците от гората нападат замъка. Сър Даниъл и помагачите му изоставиха вратата на Дик и се втурнаха да отбраняват крепостните стени.

— Спасени сме! — извика Дик.

Той сграбчи с две ръце тежкия стар креват и се напъна да го помести, но креватът не мръдна от мястото си.

— Помогни ми, Джек. Ако искаш да се спасим, помогни ми с все сили! — извика той.

Те успяха с общи усилия да издърпат тежкия дъбов креват и да залостят с него вратата.

— Ти само влоши положението — каза тъжно Джоана. — Сега той ще влезе през тайния вход.

— Нищо подобно — възрази Дик. — Той не ще посмее да издаде тайната си пред толкова много хора. А ние ще се измъкнем оттам. Чуваш ли? Нападението престана! Не, не е било нападение!

Наистина не беше нападение, а пристигането на нова дружинка бегълци от разгрома при Райзинхъм. Те бяха успели да се промъкнат през гората, закриляни от нощта; пуснаха ги да влязат през главния вход и сега те слизаха от конете сред тропот от копита и звън на оръжия и брони.

— Ей сега ще се върне — каза Дик. — По-скоро към тайния вход!

Той запали лампата и двамата отидоха в другия ъгъл на стаята. Лесно намериха цепнатината, отгдето все още проникваше слаб светлик. Дик избра от малобройното си въоръжение един по-здрав нож, пъхна го дълбоко в цепнатината и натисна с все сили дръжката му. Вратичката мръдна, пооткрехна се и най-после се отвори. Младежите я хванаха и отместиха назад. Тук започваха няколко стъпала; на най-долното от тях предполагаемият убиец бе оставил запалена лампа.

— Слизай пръв и вземи лампата — каза Дик. — Аз ще сляза подир тебе, за да затворя вратичката.

Тя слязоха един след друг, а когато Дик спускаше вратичката на тайния вход, по вратата на стаята му заблъскаха отново.

Подземният ход, гдето Дик и Джоана се озоваха, беше тесен, мръсен и къс. На другия му край се виждаше полуотворена врата; навярно същата, която нападателят бе отключил. От тавана висяха гъсти паяжини, по плочите на пода отекваха звънко и най-леките стъпки.