Дик огледа мястото. Внезапният завой му даваше предимство: прикрит зад стената, можеше да хвърли стрела без опасност за него. Само лампата беше много близо, затова той я занесе тичешком докъм средата на ходника, върна се и застана нащрек.

След малко от другия край се показа Бенет. Изглеждаше, че е сам; в ръката си държеше запалена факла, та беше много лесно да се прицелиш в него.

— Стой, Бенет! — извика Дик. — Още една стъпка — и ще те убия!

— Тук сте били значи! — отвърна Хач, като се взираше в тъмнината. — Не ви виждам. Аха! Разумно сте постъпили, Дик: оставили сте лампата напред! Ей богу, при все че щяхте да простреляте жалката ми кожа, радвам се, че използувахте уроците, които ви давах. А сега казвайте защо сте тук? Какво търсите? Защо искахте да стреляте срещу един добър стар приятел? С вас ли е младата дама?

— Не, Бенет, аз би трябвало да питам, а ти да отговаряш — възрази Дик. — Защо животът ми е в опасност? Защо идват да ме убият тайно в леглото ми? Защо трябва да се крия из замъка на своя опекун, и то от приятели, между които съм живял и никога не съм огорчил?

— Мастър Дик, мастър Дик — каза Бенет, — какво ви казах? Вие сте най-храбрият и прозорлив младеж, който съм срещал, но сте без капка лукавство.

— Да — отвърна Дик, — виждам, че ти знаеш всичко и че аз съм наистина обречен. Добре тогава. Аз оставам тук. Нека сър Даниъл ме изкара, ако може.

Хач помълча.

— Слушайте — започна той, — аз ще се върна при сър Даниъл да му кажа где сте и как сте се настанили; всъщност затова съм и изпратен. А вие, ако не сте глупак, ще сторите най-добре да избягате, преди да се върна.

— Да избягам ли? — повтори Дик. — Бих избягал досега, ако знаех как. Вратата на изхода не мръдва.

— Опипайте с ръка ъгъла — ще намерите нещо — отговори Бенет. — Въжето, с което спуснаха Трогмортън, е все още в кафявата стая. Сбогом.

Хач се обърна и изчезна из завоите на пътеката.

Дик донесе веднага лампата си и постъпи, както му подсказа Бенет. В един ъгъл на тайния изход имаше дълбока кухина в стената. Като пъхна ръка там, Дик напипа един железен лост и с усилие го вдигна. Нещо изскърца и каменната плоча веднага се отмести. Пътят беше отворен. С малко усилие те вдигнаха капака и се озоваха в една сводеста стая, която водеше към двора, гдето двама-трима души със засукани ръкави чистеха конете на новодошлите бойци. Осветяваше ги трепкащият пламък на една-две факли, втикнати в железни халки на стената.

Като загаси лампата, за да не ги забележат, Дик тръгна пръв по стълбата и горния коридор. Въжето в кафявата стая беше здраво вързано за много тежко старинно легло. Дик взе другия му край и почна да го спуска предпазливо през прозореца в тъмната нощ. Джоана стоеше до него, но когато голямата част от въжето бе пусната надолу, а Дик продължаваше още да го спуска, страхът надделя над смелостта й.

— Дик — каза тя, — толкова високо ли е тук? Аз надали мога да се спусна тогава. Непременно ще падна, добри ми Дик.

Тя проговори съвсем не навреме. Дик трепна, въжето се плъзна от ръката му и долният край плисна във водата на рова. От кулата се разнесе веднага гласът на часовоя:

— Кой е?

— Чумата да ги тръшне! — промълви Дик. — Сега ли ще пропаднем? Улавяй въжето и слизай!

— Не мога — прошепна тя и се дръпна назад.

— Щом не можеш, и аз не мога — каза Шелтън. — Как ще преплувам рова без тебе? Нима ще ме изоставиш?

— Дик — каза задъхано тя, — не мога. Нямам сили.

— Загубени сме тогава! — извика той, като тупна с крак. После, чувайки приближаващи стъпки, изтича към вратата и се опита да я заключи.

Но още преди да бутне лоста, нечии силни ръце натиснаха вратата отвън. Той се опита за миг да се бори; после, като разбра, че ще бъде победен, избяга към прозореца. Девойката бе паднала в безсъзнание до сводестия прозорец; когато се опита да я вдигне, тя се отпусна безжизнено в ръцете му.

В това време тия, които бяха отворили вратата, се нахвърлиха върху му. Дик повали първия с ножа си; другите отстъпиха за миг в безредие, той се възползува от това, скочи върху рамката на прозореца, сграбчи въжето и почна да се спуска.

По въжето имаше много възли, които улесняваха спускането, но Дик толкова бързаше и беше така неопитен в подобни упражнения, че почна да се върти във въздуха като обесен, удряйки ту глава, ту ръце о грапавите каменни стени. Ушите му бучаха; той виждаше звездите горе, виждаше и отражението им във водата на рова, гдето те се въртяха като сухи листа пред буря. После въжето се изплъзна от ръцете му и той падна презглава в ледената вода.

Когато се измъкна на повърхността, ръката му напипа пак въжето, което се люшкаше насам-натам. Високо над него засия червеникава светлина; той вдигна глава и видя зад зъбчатите стени на кулата струпани войници, озарени от пламъка на няколко факли и мангал с горящи въглени. Видя как погледите им се взираха ту тук, ту там, за да го открият, но той беше много ниско, светлината не стигаше до него и те напразно го търсеха.