Той не чака да го молят повторно. Изтрезнял бе изведнъж от ужасната последица на справедливия си гняв. Той разбираше по-добре от всички, че „Добра надежда“ едва-що не потъна, а от люшкането й във водата виждаше, че опасността не е отминала.

Повален от сътресението, полуудавен, Дик се изправи, все още затънал до колене във водата, и пропълзя към стария кормчия.

— Лоулес — каза той, — само ти можеш да ни спасиш. Ти си наистина храбър и силен мъж и умееш да караш кораб; ще ти изпратя трима надеждни бойци да те пазят.

— Няма нужда, мастър, няма нужда — отговори кормчията, като се взираше в тъмнината. — Ние се отдалечаваме всеки миг от крайбрежния пясък; всеки миг значи морето ще връхлита все по-силно върху нас и ония скимтящи псета ще се натъркалят по гръб. Не зная защо, мастър — в тая работа има някаква тайна, — ала лош човек не може да стане добър моряк. Само добрите и смелите могат да издържат такова люшкане.

— Не, Лоулес — засмя се Дик, — това са моряшки приказки, които струват колкото тоя, дето духа. Но моля ти се, кажи, как сме? Добре ли плаваме? В правилна посока ли сме?

— Мастър Шелтън — отговори Лоулес, — аз съм бил досега — благодаря на съдбата! — францискански монах, стрелец, крадец и моряк. Много одеяния смених, но най-много ми се иска да умра в монашеско расо, а най-малко в изцапана моряшка дреха, и то по две важни причини. Първо, защото тук смъртта може да грабне човека ненадейно, и второ, защото се ужасявам от оная солена вода долу — и той тупна с нога. — А при това — продължи старият скитник, — ако не умра като моряк, и то още тази нощ, трябва да запаля свещ на светата дева.

— Така ли? — запита Дик.

— Точно така — отговори скитникът. — Не усещате ли колко бавно и тежко се движи корабът над вълните? Не чувате ли как водата плиска в трюма? „Добра надежда“ вече едва-едва се подчинява на кормчията. Почакайте да натежи още малко от водата; тогава ще отиде право на дъното като каменна статуя или ще се разбие на късчета в крайбрежните скали.

— Съвсем без страх приказваш — каза Дик. — Нима не се боиш?

— Вижте, господарю — отговори Лоулес, — ако някой е пристигнал в пристана с лоша дружина, тоя човек съм аз: монах-отстъпник, крадец и така нататък. Можете да се чудите, но въпреки всичко аз не губя надежда и ако трябва да потъна, мастър Шелтън, ще потъна със светъл поглед и твърда ръка.

Дик не отговори; смаян беше от решителността на стария скитник, а тъй като се страхуваше и от ново насилие или измяна, отиде да потърси трима надеждни пазачи. На палубата, заливана непрестанно от вълните и брулена от острия зимен вятър, нямаше жив човек. Всички се бяха прибрали в трюма, пълен с бурета вино и осветяван от два люшкащи се фенера.

Тук няколко души си бяха устроили гуляй и се черпеха щедро с гасконските вина на Арблестър. Но тъй като „Добра надежда“ продължаваше да подскача по вълните, забивайки последователно във въздуха или в бялата пяна ту носа, ту кърмата си, броят на пируващите намаляваше при всяко ново люшкане. Мнозина седяха настрана и превързваха раните си; но повечето се бяха вече натъркаляли от морска болест и охкаха.

Грийншив, Кукоу и един момък от хората на лорд Фоксхем, който бе привлякъл от по-рано вниманието на Дик с ума и храбростта си, бяха все още в състояние да разбират и изпълняват заповеди. Тях именно Дик назначи за охрана на кормчията; след това, като погледна още веднъж черното небе и черното море, отиде в кабината, гдето хората на лорд Фоксхем бяха отнесли господаря си.

Стенанията на ранения барон се сливаха с воя на корабното куче. Било от скръб по своите хора, било че наистина усещаше опасността от люшкането на кораба, горкото животно виеше по-силно от вятъра и морето, а за суеверните на борда този вой звучеше като погребален звън за „Добра надежда“.

Лорд Фоксхем лежеше върху кожуха си на леглото в каютата. Пред иконата на Света Богородица мъждееше кандилце; при неговата светлинка Дик зърна бледото лице и хлътналите очи на ранения.

— Тежко съм ранен — каза лордът. — Ела по-близо, млади Шелтън; да има поне един благородник при мене; тежко е, след като прекарах целия си живот благородно и богато, да бъда ранен в такава жалка схватка и да умра сред морето, в мръсен, студен кораб, между негодяи и простаци.

— Не, милорд — каза Дик, — аз ще се моля на светците да изцерят раната ви и да ни отведат благополучно и бързо до брега.

— Какво? — запита негова светлост. — Да ни отведат благополучно до брега ли? Нима има съмнение и в това?

— Корабът едва се движи… Морето е бурно с насрещен вятър — отговори момчето. — И кормчията, който е от моите хора, смята, че ще е наистина необикновено щастие, ако се доберем сухи до брега.

— А! — каза мрачно баронът. — Всички ужаси значи ще съпътствуват раздялата на душата от тялото ми! Молете се, сър, да живеете тежко, но да умрете леко, а не да ви лъжат и ласкаят цял живот и в последния ви час да ви сполетят всички беди! Както и да е. Трябва да свърша още някои работи, които не търпят отлагане. Нямаме ли свещеник на кораба?