В същото време нападателите на пазарния площад удвоиха стрелбата и почнаха да се приближават уверено към барикадата.

Дик извика из къщите всичките си бойци, строи ги на два фронта, насърчи ги е думите и държането си и отрядът му отговори усърдно на двойното обстрелване.

В това време къщите в уличките почнаха да се отварят една след друга и от всички врати и прозорци продължиха да изскачат с победоносни викове нови ланкастърски бойци, докато най-после броят на враговете в тила му се изравни с тоя откъм фронта. Ясно беше, че не ще може да задържи позицията, но дори да успее да я задържи, тя беше вече безполезна; и цялата войска на йоркистите стоеше безпомощна пред прага на пълен разгром.

Нападателите в тила на Дик бяха най-голямата опасност за общата отбрана, затова той поведе лично бойците си срещу тях. Нападението му беше толкова стремително, щото ланкастърските стрелци отстъпиха, разколебаха се и най-после се втурнаха в безредие към къщите, от които така самонадеяно бяха излезли преди малко.

В това време ланкастърските бойци откъм пазарния площад, прекосили незащитената барикада, нападнаха стремително от другата страна; и Дик трябваше отново да обърне войските си, за да прогони и тях. Храбростта на войниците му надделя и този път; те разчистиха победоносно улицата, но в това време неприятелят изскочи пак от къщите и ги нападна за трети път в тил.

Йоркистите започнаха да се пръскат; на няколко пъти Дик се озова съвършено сам сред вражеските бойци и бе принуден да се отбранява с меча си. На няколко пъти почувствува, че е ранен. А в това време уличната битка продължаваше тук и там без решителен изход.

Но изведнъж Дик чу гръмкия зов на тръби откъм покрайнините на града. Към небето се понесе бойният вик на йоркистите, повтарян от множество ликуващи гласове. В същия миг неприятелят пред него започна бързо да отстъпва, като се втурна обратно по уличката към пазарния площад. Някой извика: „Бягайте!“ Тръбите даваха объркани сигнали — едни заповядаха сбор, други тръбяха за пристъп. Ясно беше, че е нанесен силен удар и ланкастърци са изпаднали поне засега в пълен безпорядък и донейде в паника.

След това се разигра като театрален номер последното действие от битката при Шорби. Бойците пред Дик се обърнаха като псета, на които са подсвирнали да се приберат в къщи, и се втурнаха неудържимо назад. В същия миг конници откъм пазарния площад ги подгониха като вихрушка; ланкастърци се обръщаха да се отбраняват с мечове, но йоркистите ги поваляха с копия.

В центъра на ръкопашния бой Дик забеляза отдалеко гърбавия херцог. Той даваше сега първия пример за безразсъдната си храброст и умение да се провира сред вражеските редици, качества, които и след години, на бойното поле при Босуърт, когато херцогът беше вече опетнен от престъпления, можеха все пак да променят изхода на боя и съдбата на английския престол. Избягвайки и нанасяйки удари, тъпчейки, каквото му попадне, той така умело държеше и направляваше силния си кон, така изкусно се отбраняваше и така щедро сееше смърт сред враговете си, че скоро се озова далеко пред своите рицари, проправяйки с окървавения си меч път към мястото, гдето лорд Райзинхъм събираше наоколо си своите най-храбри бойци. Само след миг те бяха един срещу друг — високият, величествен, прославен воин и недъгавият, болнав младеж.

И все пак Шелтън не се усъмни нито за миг в изхода; когато бойните редици се разредиха за миг, графът бе вече изчезнал, а гърбавият Дик, развъртял меч, пришпорваше грамадния си кон към най-опасното средище на боя.

Така чрез храбростта на Шелтън, който задържа подстъпа към уличката при първото нападение, и чрез навременното пристигане на седемстотинте бойци, младежът, който щеше да си спечели по-късно проклятията на потомството под името Ричард III, спечели първото си голямо сражение.

На бойното поле не бе останал ни един неприятел; оглеждайки тъжно останките на храбрата си войска, Дик започна да пресмята колко му е струвала победата. Сега, след като мина опасността, той се чувствуваше така вдървен, измъчен, смазан, ранен и разнебитен, а главно така дълбоко изтощен от отчаяните и непрестанни усилия по време на боя, че изглеждаше неспособен за каквото и да е ново усилие.

Но не бе дошло още време за почивка. Шорби бе превзет с пристъп; при все че градът не бе укрепен и нямаше защо да носи отговорност за съпротивата, ясно беше, че безпощадните бойци ще бъдат не по-малко безпощадни, след като битката бе приключена, и че сега предстои да се разиграе най-ужасната част на войната. Ричард Глостърски не беше вожд, който би защитил гражданите от своите разярени войници; а дори да би поискал, не се знае дали би могъл да го стори.

Затова Дик трябваше да се погрижи сам да намери и защити Джоана; с това намерение той огледа внимателно бойците си. Отдели настрана трима-четирима, които му се сториха най-склонни да се подчиняват и да не се напият; обеща им голяма награда, нарочна похвала пред херцога и ги поведе през изпразнения от конниците площад към уличките в другия край на града.

Тук-там по пустата улица продължаваха редки схватки между двама-трима срещу десетина; тук-там се виждаше оградена къща, отгдето защитниците хвърляха столове и маси по главите на нападателите. Снегът бе покрит с оръжия и трупове; но като се изключат тези частични схватки, улиците бяха опустели, а от разтворените или затворени и барикадирани къщи не се издигаше никакъв дим.

Проправяйки си път покрай тези, които още се сражаваха, Дик поведе бързо хората си към манастирската църква; но когато излязоха на главната улица, той извика от ужас. Голямата къща на сър Даниъл беше превзета с пристъп. Изпочупените врати се люшкаха на пантите си, тълпи войници влизаха и излизаха да търсят или изнасят плячка. В това време из горните етажи все още оказваха съпротива на мародерите; тъкмо когато Дик се приближаваше към сградата, един прозорец се отвори и някакъв нещастник в синьо и червено, който пищеше и се съпротивляваше, бе изблъскан през прозореца и хвърлен на улицата.