— Тъкмо навреме идвате, сър Ричард Шелтън — каза той. — Аз ви дължа нещо, което ценя съвсем малко: живота си; и нещо, за което никога не ще мога да ви се отплатя: победата. Кетсби, ако имах десетина военачалници като сър Ричард, бих могъл да тръгна право към Лондон. А сега, сър, искайте наградата си.

— Съвсем открито, милорд — каза Дик, — съвсем открито и велегласно. Избягал е човек, който ми е сторил много злини, а сега е отвел със себе си девойка, на която съм обещал любов и закрила. Дайте ми петдесет копиеносци да ги догоня и ваша светлост ще бъде освободен от всяко задължение, което благоволява да признае, че има към мене.

— Как се казва тоя човек? — запита херцогът.

— Сър Даниъл Брекли — отговори Дик.

— Уловете този лицемер — извика Глостърския херцог. — Това не е награда, сър Ричард, а нова услуга и ако ми донесете главата му, ново задължение за съвестта ми. Дай му копиеносци, Кетсби; а вие, сър, помислете в това време какво удоволствие, чест или изгода бих могъл да ви доставя.

В същия миг йоркистки бойци заеха една от крайбрежните пивници, като я обкръжиха от три страни и прогониха или заловиха защитниците й. Гърбавият Дик поздрави с радост този подвиг, отиде с коня си малко по-близо и поиска да види пленниците.

Те бяха четирима-петима души — двама от хората на лорд Шорби, един на лорд Райзинхъм и най-после — но съвсем не най-маловажен за Дик — един висок, тромав, полупиян стар моряк с посивели коси, следван от куче което скимтеше и подскачаше по петите му.

Младият херцог ги огледа строго и каза:

— Добре. Обесете ги.

После се обърна да наблюдава хода на битката.

— Милорд — каза Дик, — ако ми позволите, намислих каква награда да ви поискам. Подарете ми живота и свободата на оня стар моряк.

Глостърският херцог се обърна и погледна Дик право в лицето.

— Сър Ричард — каза той, — аз не воювам с паунови пера, а със стоманени стрели. Аз убивам всеки, който ми е враг, без да приемам оправдания и молби за милост. Помислете сам. В това така разпокъсано английско кралство всеки мой войник има брат или приятел в неприятелския лагер. И ако почна да раздавам такива помилвания, ще трябва да си прибера меча в ножницата.

— Може и да е така, милорд, но аз все пак ще се одързостя да напомня на ваша светлост обещанието ви, дори ако бих загубил с това вашето благоволение.

Ричард Глостърски почервеня от гняв.

— Запомнете добре — каза рязко той, — аз не обичам нито милосърдието, нито тия, които го проявяват. Днес вие сложихте начало на едно блестящо поприще. Щом настоявате на дадената от мене дума, ще отстъпя, но кълна се в небесната слава, че с това свършва и моето благоволение към вас!

— Загубата ще е моя — каза Дик.

— Дайте му моряка — каза херцогът; после пришпори коня си и обърна гръб на младия Шелтън.

Дик нито се зарадва, нито се огорчи. Той бе опознал вече добре младия херцог, та не залагаше много на благоволението му; то се бе проявило и израснало толкова леко и бързо, че не вдъхваше голямо доверие. Само от едно се страхуваше; да не би отмъстителният вожд да се откаже от даването на копиеносците. В това отношение обаче той не бе справедлив нито към честта на Глостърския херцог (каквато и да беше тя), нито преди всичко към неговото постоянство. Щом бе решил веднъж, че Дик е подходящият човек да преследва сър Даниъл, той нямаше да промени решението си и скоро доказа това, като извика на Кетсби да побърза, защото рицарят чака.

През това време Дик се обърна към стария моряк, който изглеждаше равнодушен както към присъдата, така и към последвалото освобождение.

— Арблестър — каза Дик, — аз ти сторих зло, но кълна се в светия кръст, че сега се разплатих.

Старият моряк го погледна тъпо, без да продума.

— Хайде — продължи Дик, — животът е все пак живот, стари мърморко, и струва много повече от кораб и напитки. Кажи, че ми прощаваш, защото животът ти може да не струва нищо за тебе, но на мене струва цялото ми бъдеще. Скъпо заплатих аз за него, не ми се сърди вече!

— Ако си имах кораб — каза Арблестър, — щях да отплавам в открито море… заедно с моя Том. Но ти, побратиме, ми заграби кораба и сега съм просяк, а някакъв негодник в червена риза простреля моя Том. Чумата да го тръшне! — рече той и не продума вече. Последната му дума беше: „Чумата да го тръшне!“, и нещастната му душа излетя. Няма да плава вече из моретата моят Том.

Безполезно разкаяние и жал обзеха Дик; той се опита да хване ръката на моряка, но Арблестър я отдръпна.