— Трябва да го направя — казах аз. — Стиви Рей я няма и аз съм единствената, която би могла да се свърже със Земята.

— Не мисля, че ще е толкова трудно — опита се Афродита да успокои своя воин. — Трябва само Зоуи да се промъкне до онова дърво, което вече е наклонило стената, да натисне още малко, после да изтича обратно при нас.

— Аз ще отида с нея — заинати се Дарий.

— С твоята мега бързина ще бъде по-лесно — зарадвах се аз. — Готова съм.

— Как ще разбера, че си успяла, за да задействам моята част от плана? — попита Ленобия.

— Ще ви изпратя малко дух. Ако усетите прилив на радост, значи сме успели и всичко е наред. Тогава трябва да кажете на Шоуни да освободи Огъня.

— Но тя трябва да запомни, че само сребърните подкови могат да издържат на огън — каза Ленобия и погледна изпитателно към Шоуни.

— Знам, това не е проблем. Вие се заемете с вашите си работи. Ние със Съдба вече се сприятеляваме — Шоуни се обърна към едрата червеникава кобила, определена за нея и Ерин, и й заговори приятелски за захарчета и още нещо.

— Пази й живота и се върни при мен — каза Афродита и целуна Дарий по устните. После отиде при Надежда, за да помогне на Ленобия с юздите.

— Тръгваме ли, Жрице? — погледна ме Дарий.

Кимнах и го оставих да ме вдигне на ръце. Дарий направи една крачка в студената бурна нощ и изведнъж всичко около нас се размаза. Той прелетя по диагонал през задния двор към онази част от високата стена около училището, на която бе полегнал един по-голям дъб от този отпред. Не знам как, но една от бурите в Тулса през миналата зима почти успя да го изкорени и той се бе подпрял на оградата. Тогава Афродита бе подметнала, че мястото е идеално за незабелязано измъкване от училище и при нормални обстоятелства беше точно такова. Знаех го от собствен опит.

Но днес не действахме при нормални обстоятелства. След миг Дарий вече беше до падналото дърво, остави ме под него и прошепна:

— Стой тук, докато се убедя, че е безопасно.

И изчезна. Клекнах под дървото и се замислих за мокрото и студено време и за изнервящия разпит, на който ме бяха подложили приятелите ми, но дочух гадния плясък на криле и веднага се изправих.

Надникнах изпод дървото точно навреме, за да видя как Дарий хваща един гарван за крилото, притиска го към земята и прерязва гърлото му. Побързах да отместя поглед.

— Хайде, Зоуи, нямаме време.

Изтичах до полегналото дърво, като се стараех да не поглеждам към трупа на чудовището. Поставих ръка на дънера и затворих очи. Потърсих в себе си север — посоката на Земята — и я призовах:

— Земя, имам нужда от теб. Моля те, ела при мен! — и изведнъж, като по чудо, насред ледената буря и фучащия покрай ушите ми вятър, усетих мирис на пролетна трева… зряло жито… и полски цветя. Наведох глава в знак на благодарност и продължих: — Знам, че това е много трудно и не бих го искала от теб, ако не беше въпрос на живот и смърт — поех дълбоко въздух, съсредоточих всичките си сетива върху ледената кора под дланта си и продължих. — Падни. Прости ми, но трябва да те помоля за това.

Дървото под ръката ми се затресе с такава сила, че паднах по гръб. Нещо изпращя и, кълна се, че зад прашенето се чу предсмъртен писък. Старият дъб се стовари върху полуразрушената стена, камъните и тухлите се срутиха и стената се отвори достатъчно, за да може да се избяга оттам.

Трепереща като лист, едва успях да си поема дъх от шока и по-скоро инстинктивно изпратих Дух към Ленобия, за да я уведоми, че сме успели. После станах, пристъпих, олюлявайки се към падналото дърво и го прегърнах с двете ръце.

— Благодаря ти, Земя — внезапна мисъл ме накара да добавя. — Иди при Стиви Рей и й кажи, че идваме. Кажи й да бъде готова.

Усетих познатото чувство, че някой ме слуша. Винаги го усещах, когато молех елементите за нещо. — Върви, Земя! Още веднъж ти благодаря, че ми помогна, и искам да знаеш, че ми е много мъчно за дървото.

— Трябва да се върнем в конюшнята — каза Дарий и ме взе на ръце. — Ти успя, Жрице.

Сложих глава на приятелското му рамо и разбрах, че плача чак когато видях мокрите следи по якето му.

— Да се махаме оттук.

Конете бяха готови и ни чакаха. Ерин и Шоуни вече бяха на гърба на Съдба. Шоуни държеше юздите. Преди богинята да я бележи, тя беше учила езда в часовете по английски лов в частното си училище, затова се обяви за «посредствен, но все пак, ездач». Афродита и Деймиън стояха до Персефона и Надежда. Деймиън изглеждаше, сякаш ще припадне всеки момент.

— Усетих докосването на духа и предположих, че всичко е наред — каза Ленобия, докато се суетеше около конете и проверяваше такъмите им.