И сетне заговори.

— О, богиньо, не! Не позволявай това да е истина!

Гласът беше на Калона и мигновената ми реакция беше

да извикам и да се помъча да се отскубна от него, но не контролирах тялото си и думите, които излязоха от устата ми, сякаш не бяха мои.

— Тихо! Не се отчайвай! Аз съм с теб, любов моя.

— Ти ме примами в клопка! — изкрещя той и уви ръце около мен и аз познах студената страст на безсмъртната му прегръдка.

— Аз те спасих — отговори странният ми глас, а тялото ми се притисна интимно до него. Ти не си роден да живееш в този свят, затова си нещастен и ненаситен.

— Нямах избор! Простосмъртните не биха разбрали.

Ръцете ми се увиха около врата му. Пръстите ми се преплетоха в меката му, гъста коса.

— Аз разбирам. Бъди спокоен тук с мен. Остави тъжната си неумолимост. Аз ще те утеша.

Почувствах, че Калона се предава, преди да изрека думите. '

— Да — промълви той. — Ще заровя тайната си в теб и отчаяният ми копнеж най-после ще бъде изразходван.

— Да, моя любов, мой консорт, мой воин… да…

В същия миг се изгубих в Ая. Не можех да различа къде свършва нейното желание и къде започва моята душа. Дори все още да имах възможност за избор, не я исках. Знаех само, че съм там, където съм предопределена да бъда… в обятията на Калона.

Крилата му ни покриха и ме предпазиха да не изгоря от леденото му докосване. Устните му срещнаха моите. Проучвахме се бавно и изчерпателно, с чувство на почуда и отдаване. Телата ни започнаха да се движат в един ритъм и аз изпитах неподправена радост. И после изведнъж започнах да се разтапям.

— Не! — Викът се изтръгна от гърлото и душата ми. Не исках да тръгвам! Исках да бъда с него. Мястото ми беше при него!

Но отново не контролирах нещата и усетих, че избледнявам и се връщалt на земята. Ая ридаеше и треперещият й глас отекваше в главата ми с една дума: ПОМНИ…

* * *

Плесникът опари лицето ми. Поех си дълбоко дъх и съзнанието ми се проясни. Отворих очи и лъчът на фенерчето ме накара да ги присвия и да примигам.

— Помня — с дрезгав глас промълвих аз.

— Помниш ли коя си, или отново да те зашлевя? — попита Афродита.

Съзнанието ми се съвземаше бавно, защото все още крещеше „Не“ срещу изтръгването ми от мрака. Отново примигах и разтърсих глава, опитвайки се да избистря мислите си.

— Не, недей! — извиках толкова силно, че Афродита се дръпна назад.

— Чудесно. После ще ми благодариш.

Сестра Мери Анджела зае мястото й, наведе се над мен и приглади назад влажните ми студени коси.

— Зоуи, с нас ли си?

— Да — съкрушено отвърнах аз.

— Какво стана? Какво те накара да се задушиш? попита монахинята.

— Нали не си болна? — с треперещ глас добави Ерин.

— Няма да си изкашляш белите дробове, нали? — обади се и Шоуни, която изглеждаше разстроена като сестра си.

Стиви Рей разбута Близначките и се приближи до мен.

— Говори на мен, Зоуи. Наистина ли си добре?

— Да. Не умирам. — Мислите ми бяха подредени, въпреки че не можех да се отърся от последните следи на отчаянието, което изпитах като Ая. Приятелите ми очевидно се страхуваха, че организмът ми е започнал да отхвърля Промяната. Положих усилия да се съсредоточа в настоящия момент и протегнах ръка към Стиви Рей.

— Помогни ми да стана. Вече съм по-добре.

Тя ме хвана за лакътя и ме дръпна да се изправя. Леко се олюлях, но после запазих равновесие.

— Какво се случи, Зоуи? Деймиън се вгледа изпитателно в мен.

Какво можех да кажа? Трябваше ли да призная пред приятелите си, че имам невероятно образна памет от предишен живот, в който се бях отдала на врага ни от настоящето? Дори нямах време да премина през лабиринта на новите чувства, които споменът предизвика в мен. Как щях да ги обясня на приятелите си?