— Кажи ни, дете. Изречената истина винаги е по-малко страшна от предположението — увещаваше ме и сестра Мери Анджела.

Въздъхнах и изръсих:

— Тунелът ме уплаши!

— Уплаши те? Как? Имаше ли нещо там? — Деймиън най-после престана да ме гледа и нервно надникна в тъмната дупка.

Близначките направиха няколко крачки към зимника и по-далеч от шахтата.

— Не, там няма нищо — отговорих аз и се поколебах. Поне така мисля. Но не това ме уплаши.

— Очакваш да ти повярваме, че припадна, защото се страхуваш от мрака? — недоверчиво попита Афродита.

Всички се втренчиха в мен.

Прокашлях се.

— Хей, може би има нещо, за което Зоуи не желае да говори — обади се Стиви Рей.

Погледнах най-добрата си приятелка и осъзнах, че ако не кажа нещо за случилото се с мен преди малко, няма да мога да се изправя пред онова, което трябваше да сторя за тях.

— Права си казах й аз. — Не искам да говоря за това, но вие заслужавате да чуете истината. — Обходих с поглед останалите от групата. — Тунелът ме уплаши, защото душата ми го позна. — Пак прочистих гърлото си и продължих: — Спомних си, че съм била под земята с Калона.

Защото в теб наистина има част от Ая? — тихо попита Деймиън.

Кимнах.

— Да, в мен, но и някак си все още съм част от нея.

— Интересно… — Деймиън въздъхна дълбоко.

— По дяволите, какво означава това за теб и Калона днес? — възкликна Афродита.

— Не знам! Не знам! Не знам! — избухнах аз. В мен кипяха напрежението и объркването от случилото се. — Нямам отговори. Имам само паметта и нула време да я обработя.

Бихте ли ме оставили сама за малко, за да оправя бъркотията в главата си?

Те се размърдаха, измънкаха „добре“ и ме погледнаха така, сякаш бях изгубила ума си. Без да обръщам внимание на стъписаните ми приятели и на въпросите без отговор, които бяха почти видими във въздуха около мен, аз се обърнах към Стиви Рей.

— Обясни ми как точно направи тунела.

По учудения поглед в сините й очи разбрах, че тя се обезпокои от тона ми. Не извиках: „По дяволите! Припаднах и искам да сменим темата, защото се срамувам, че съм превъплъщение на страхливка“, а произнесох думите като Висша жрица.

— Не беше нещо кой знае какво. — Стиви Рей беше нервна и явно се чувстваше неудобно, сякаш полагаше усилия да говори безразлично, защото изпитваше точно обратното. — Хей, сигурна ли си, че си добре? Не трябва ли да се махнем оттук и може би да ти намерим бира или нещо друго? Щом това място събужда спомени в теб, струва ми се, че е по-добре да отидем другаде.

— Нищо ми няма. В момента искам да чуя за тунела. Погледнах я, без да трепна. — Разкажи ми как го направи.

Усетих, че другите хлапета и сестра Мери Анджела ни наблюдават със смесица от любопитство и озадаченост, но останах съсредоточена върху Стиви Рей.

— Знаеш, че навсякъде под сградите в центъра на града има тунели от времето на Сухия режим, нали?

Кимнах.

— И ти казах, че ще разузная накъде водят?

— Спомням си.

— Открих полузатрупания вход на тунела, за който Ант ни каза онзи ден… Онзи, който се отклонява от другите под сградата Филтауър.

Отново кимнах нетърпеливо.

— Беше запълнен с пръст, но бръкнах в малката дупка, оставена в средата, изрових няколко шепи пръст, протегнах ръка и усетих хладен въздух. Това ме наведе на мисълта, че има тунел от другата страна. Бутнах с ръцете, съзнанието и природната стихия, с която имам връзка, и земята реагира.

— Реагира? Как? Разтресе ли се?

— По-скоро се раздвижи. Както я исках в мислите си. Трудно е да го обясня, но пръстта, затрупала входа, се срути и аз влязох в много стар тунел.

— И този стар тунел беше само от пръст, без да е укрепен с бетон като тунелите под гарата и в центъра на града, така ли? — попита Деймиън.

Стиви Рей се усмихна и кимна. Русите й коси подскочиха на раменете.

— Да! И вместо да води към центъра на града отиваше насам.

— Чак дотук? — Опитах се да пресметна наум колко километра бяха това, но не можах. Разбира се, не ме биваше много по математика.

— Не. Щом открих тунела и го отворих, аз тръгнах да го изследвам. Тунелът започва като разклонение под сградата Филтауър. Стори ми се странно и дори страхотно, че се отдалечава от центъра на града.

— Как разбра? — прекъсна я Деймиън. Как успя дори да предположиш накъде вървиш?

— За мен това е фасулска работа! Винаги мога да се ориентирам накъде е север, посоката на моята природна стихия земя. Щом я определя, мога да намеря всичко.