— Отчасти безсмъртни и отчасти какви? — попита Стиви Рей.

Намръщих се, но Хийт ме изпревари и отговори:

— Отчасти птици.

Не. — Стиви Рей дори не го погледна. Беше се втренчила в мен. — Не са отчасти птици. Това е безсмъртната им част. В кръвта си отчасти са безсмъртни и отчасти човеци. Човеци, Зоуи. Жал ми е за човешката им част и мисля, че заслужават повече, отколкото да бъдат изхвърлени на боклука.

В погледа и гласа й имаше нещо, което… сериозно ме обезпокои. Отговорих с първото нещо, което ми дойде наум.

На мен ми трябва нещо повече от случаен инцидент с кръв, за да изпитам съжаление към някого.

Очите й заблестяха и тялото й трепна, сякаш й бяха зашлевили шамар.

— Мисля, че това е една от разликите между теб и мен.

Изведнъж осъзнах защо Стиви Рей се вълнува за гарваните-демони. По някакъв странен начин тя се идентифицираше с тях. Стиви Рей бе умряла и после „случайно“, както се беше изразила, бе станала нежива без по-голямата част от човечността си. А след това, благодарение на друг „случаен инцидент“, Стиви Рей си бе възвърнала човечността. Погледнато по този начин, предполагам, че тя ги съжаляваше, защото знаеше какво е да си отчасти чудовище и отчасти човек.

— Хей — тихо казах аз и изпитах желание двете да сме в училището и да разговаряме непринудено като преди. — Има голяма разлика между объркал се случаен инцидент, който ражда нещо, и нещо ужасно, което се случва, след като някой се роди. От една страна, ти си такъв, какъвто си създаден, но, от друга, нещо се е опитало да те промени в друго… което не си.

— Ъ… какво? — попита Хийт.

— Зоуи се опитва да каже, че разбира защо Стиви Рей съчувства на мъртвите гарван и-демон и, въпреки че няма нищо общо с тях обясни сестра Мери Анджела. — Ие права. Те са същества на мрака и макар че аз също се смущавам от смъртта, разбирам защо е трябвало да умрат.

Стиви Рей отмести очи от мен.

— И двете грешите. Аз не мисля така, но повече не искам да говорим за това. — Тя бързо тръгна по коридора.

— Стиви Рей? — извиках аз.

Тя се обърна, но не ме погледна.

Ще намеря Ерик и ще проверя дали наистина всичко е наред навън, а после ще го изпратя вътре. По-късно ще говорим. Стиви Рей се завъртя и изчезна през врата, която предположих, че води навън, като я тръшна след себе си.

— Тя обикновено не се държи така — отбеляза Далас.

— Ще се моля за нея — прошепна сестра Мери Анджела.

Не се тревожи — успокои я Хийт. — Стиви Рей скоро ще

се върне. Слънцето ще изгрее всеки момент.

Избърсах лицето си. Трябваше да последвам Стиви Рей, да я притисна и да я накарам да ми каже какво става, но не исках да се справям с още един проблем едновременно. Не се бях преборила дори с паметта си за Ая. Чувствах, че се е загнездила в съзнанието ми като гузна тайна.

— Зоуи, добре ли си? Изглежда, имаш нужда от сън. Всички се нуждаем от сън. — Хийт се прозя.

Примигах и му се усмихнах уморено.

— Да, вярно е. Ще си легна, но първо искам набързо да проверя как е Старк.

— Много набързо — обади се сестра Мери Анджела.

Кимнах и без да поглеждам Хийт, рекох:

— Добре. Ще се видим след около осем часа.

— Лека нощ, дете. — Монахинята ме прегърна и прошепна: — И нека Дева Мария те благослови и бди над теб.

— Благодаря, сестро — отвърнах аз и я притиснах до себе си.

Пуснах я и Хийт ме изненада, като хвана ръката ми. Погледнах го учудено.

— Ще те изпратя до стаята на Старк.

Не можех да направя нищо, затова повдигнах рамене и двамата тръгнахме по коридора, хванати за ръка. Не разговаряхме, само вървяхме. Ръката му беше топла и позната и аз с лекота крачех до него. Тъкмо започвах да се отпускам, когато той се прокашля.

— Хей, искам да ти се извиня за глупостите между Ерик и мен, когато бяхме навън. Беше тъпо. Не трябваше да му позволявам да ме ядоса.

— Прав си, не трябваше, но понякога той може да бъде много досаден — отговорих аз.

Хийт се ухили.

— Да, и още как. Скоро ще го зарежеш, нали?

— Хийт, няма да говоря за Ерик с теб.

Усмивката му стана още по-широка и аз завъртях очи.

— Няма да ме заблудиш. Познавам те твърде добре. Ти не си падаш по момчета, които обичат да те командват.

— Млъкни и върви — скастрих го аз, но стиснах ръката му и той ми отвърна със същото. Хийт беше прав… наистина не харесвах момчета, които обичат да ме командват, и той ме познаваше много, много добре.

Стигнахме до завой в коридора. Пред нас имаше хубав прозорец със стъклопис в ниша и уютна скамейка, идеална за четене. На перваза стоеше красива порцеланова статуя на Дева Мария, а от двете й страни горяха няколко обредни свещи. Хийт и аз спряхме до прозореца.