— Прави сте — рече Ленобия и прибра дългите си светло-руси коси от лицето. Извинявайте. Смъртта на Анастасия ми се отрази тежко. И не разсъждавам трезво. — Тя ми се усмихна, но това всъщност беше по-скоро гримаса на из-

вити нагоре устни, отколкото истинска усмивка. — Твоята помощ е добре дошла и е необходима, Зоуи.

Ще направя каквото мога. — Вложих престорена увереност в гласа си, но истината беше, че стомахът ми се сви от самата мисъл за ранени.

— Всички ще помогнем заяви Стиви Рей. — Щом връзката с една природна стихия помага, може би всичките пет ще помогнат пет пъти повече.

— Може би — предположи Ленобия, която изглеждаше съкрушена и тъжна.

— Ще върне вярата.

Погледнах изненадано и видях, че Афродита стои до Дарий и държи ръката му.

Ленобия я погледна недоверчиво.

— Ще видиш, че нещата в Дома на нощта са се променили, Афродита.

Няма проблем. Свикваме с промените — отговори Афродита.

Да, промяната става част от нас — отбеляза Крамиша и няколко други хлапета изразиха съгласието си с нея.

Толкова много се гордеех с тях, че едва не избухнах в сълзи.

— Мисля, че сме готови да си отидем у дома — рекох аз.

— У дома тъжно и тихо повтори Ленобия. Тогава елате с мен да видите в какво се е превърнал домът ви.

Тя се обърна, изцъка с език и трите коня я последваха без никакви напътствия от нас.

Минахме през главния вход на училището и тръгнахме по паркинга. Дарий направи знак на Хийт да паркира джипа и всички спряхме, за да слезем от конете. Ъгълът на сградата на преподавателите и лечебницата ни пречеха да виждаме центъра на двора и съзирахме само танцуващите сенки на пламъците. С изключение на пукането на горящи дървета училището беше абсолютно тихо.

— Лошо — прошепна Шоуни.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Виждам тъга в пламъците. Това е лошо.

Шоуни е права. Ще заведа конете в конюшнята. Искате ли да дойдете с мен, или предпочитате… — Ленобия млъкна, когато погледът й беше привлечен към потрепващите отблясъци на огъня върху големите клони на старите дъбове в средата на училищния двор.

— Отиваме там — заявих аз.

— Ще дойда веднага щом се погрижа за конете — каза Ленобия и изчезна в мрака. Животните я последваха.

Старк сложи топлата си успокояваща ръка на рамото ми.

— Не забравяй, че Калона и Неферет ги няма. Остава да се справиш с новаците и вампирите. Би трябвало да е лесно, като се има предвид какво преживя — каза той.

Хийт застана от другата ми страна.

— Той е прав. Дори справянето с ранени новаци и вампири не е толкова лошо, колкото борбата с Неферет и Калона.

Това е нашият дом, каквото и да се случи — добави Дарий.

Да, дом. Крайно време беше да си го върнем — обади се и Афродита.

Да видим каква бъркотия е оставила Неферет рязко казах аз и поведох всички към пътеката, която заобикаляше красивия фонтан, градината пред жилищата на преподавателите и кръглите врати до кулата, която всъщност беше медиен център. Най-после видяхме двора на училището.

— Боже! — възкликна Афродита.

Краката ми спряха сами. Сцената беше толкова ужасяваща, че не можах да се насиля да продължа да вървя. Погребалната клада представляваше огромна купчина дърва, наредени под и около дървена пейка за пикник. Разбрах, че е маса за пикник, защото макар че гореше, масата беше напълно позната, както и тялото върху нея. Професор Анастасия, красивата съпруга на преподавателя ни по фехтовка Ланкорд Дракона, беше облечена в нещо дълго и развято и покрита с бял ленен покров. За ужас на всички тялото й се виждаше през него. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите. Дългите й коси падаха до земята и се повдигаха и пукаха на огъня. Смразяващ кръвта звук, досущ сърцераздирателен писък на дете, раздра нощта и погледът ми, който беше прикован в кладата, се премести встрани от пейката, където беше коленичил Дракона. Главата му беше наведена и дългата му коса бе увиснала пред лицето, макар да не го скриваше, че плаче. До него стоеше огромен котарак, който познах, че е неговият Сенкогрив. Беше се облегнал на него и го гледаше в очите. В ръцете си Ланкорд Дракона държеше изящна бяла котка, която мяукаше, мъчейки се да се отскубне, и очевидно искаше да се хвърли в огъня при стопанката си.

— Гуинивиър, котката на Анастасия — промълвих аз и притиснах ръка до устата си, за да сподавя риданията си.

Шоуни бързо се отдели от групата, приближи се до кладата и застана съвсем близо до огъня. В същото време Ерин отиде при Дракона. Шоуни вдигна ръце и силно извика:

— Огън! Ела при мен!

С по-тих глас Ерин призова водата. Кладата и трупът изведнъж бяха погълнати от камуфлажни пламъци, а Дракона бе обвит в хладна мъгла, която приличаше на сълзи.

Деймиън се приближи до Ерин.

— Вятър, ела при мен — каза той и насочи лек бриз да отвее противната смрад на горяща плът.

Стиви Рей се присъедини към него.

— Земя, ела при мен.

Ветрецът, който беше отнесъл мириса на смърт, мигновено се изпълни с нежното благоухание на ливада и донесе образи на пролет, растения и зелените ливади на нашата богиня.

Знаех, че е дошъл моят ред. Изпълнена с тъга, аз се приближих до Дракона и леко сложих ръка на рамото му, което се тресеше от риданията му. Вдигнах другата си ръка и заповядах: