– Опасен и привлекателен. Каква перфектна комбинация

– измърка Афродита и се гушна в него.

– Добре, после ще се натискате - каза Ерин.

– Точно така, сега спри да прекъсваш разговора - добави Шоуни.

– А Вие откъде знаете за биковете и Сгиат?
– попита Деймиън и каза с поглед на Близначките да млъкнат.

– От древните текстове в архива на Съвета. Когато станах Висша Жрица, прекарах много часове в четене. Налагаше се. Нямах ментор - отвърна Танатос.

– Как така без ментор? Сигурно никак не е било лесно?

– попита Старк.

– Както изглежда, светът ни се нуждае само от една Висша Жрица с дарба за смъртта - отвърна Танатос с усмивка.

– Това е доста кофти позиция - каза Джак и после се плесна през устата.
– Извинявам се.

– Не се засягам от думите ти, дете усмихна се Танатос.
– Никак не ми е било лесно, да съм в съюз със смъртта.

– Но благодарение на това и понеже Дарий е любител на четенето, имаме някаква първоначална информация - каза Деймиън.

– Какво мислиш да правим?
– попита го Афродита.

– Мисля, че ме бива най-вече в едно нещо в ученето. Значи трябва да ти връчим нещо за изучаване - ококори се Афродита.

– Архивите. Трябва ти достъп до архивите на Съвета -каза Танатос и тръгна към вратата.
– Ще говоря с Дуантия.

– Чудесно. Заемам се с учене каза Деймиън.

– Аз ще ти помагам - каза Джак.

– Зубрачи, колкото и да ми е неприятно да го кажа, май всички ще трябва да се заемем с това.

Старк гледаше как Танатос излиза. Бегло отбеляза, че останалите бяха ентусиазирани, че ще има върху какво да насочат енергията си, но той обърна поглед отново към бледото лице на Зоуи.

A аз ще трябва да се подготвя за съюз със смъртта.

Зоуи

Нищо не изглеждаше, както би трябвало.

Не че не знаех къде се намирам. Знаех, че съм в Отвъдното, но не съм мъртва. Освен това срещнах Хийт, който пък беше мъртъв.

Богиньо! Всичко е толкова странно, че все по-нормална ми се струва мисълта, че Хийт е МЪРТЪВ.

Но и без това всичко изглежда не както трябва.

В този момент се бях сгушила в Хийт. Излежавахме се като възрастна семейна двойка под едно дърво върху одеяло от мъх с формата на овал, образувало се в корените на дървото. Би трябвало да съм спокойна. Мъхът беше мек, а Хийт изглеждаше сякаш наистина е жив. Виждах го, чувах го, докосвах го, дори можех да го помириша. Би трябвало да мога да се отпусна и да съм с него.

Тогава защо, зачудих се аз и се взрях в танцуващите наоколо сини пеперуди, защо съм толкова неспокойна и въобще, „извън строя“?

Баба...

Липсваше ми. Отсъствието й бе като зъбобол. Понякога не го усещах, но знаех, че го има и ще се върне. Най-често още по-болезнено.

Сигурно е много притеснена за мен. И тъжна. Мисълта колко тъжна би била баба ми беше непоносима и веднага я прогоних.

Не можех да продължавам да лежа тук. Отдръпнах се от Хийт внимателно, за да не го събудя.

Станах и започнах да крача.

Това малко ми помогна. Но само малко. Крачех напред и назад, за да съм сигурна, че не се отдалечавам от Хийт. Изглеждаше красив в съня си.

Искаше ми се да мога и аз да поспя.

Но не можех. Ако затворех очи, сякаш губех части от себе си. Но как е възможно това? Как е възможно да губя себе си? Напомняше ми малко на времето, когато имах висока температура и сънувах някакъв адски странен сън, че се въртя толкова силно и продължително, докато части от мен се разхвърчават на всички страни.

Потръпнах. Защо ми беше толкова лесно да си спомня това, докато много други от спомените ми бяха като потънали в мъгла?

Господи, толкова съм уморена.

Запътих се към една от красивите бели скали, които стърчаха от тревата и мъха, и едва не се спънах, но за щастие се хванах с ръка за близкото дърво.

Тогава забелязах ръката си. Не изглеждаше добре. Спрях и се загледах и, заклевам се, кожата ми се движеше, като в някой долнопробен филм на ужасите, където гадни неща пълзят под кожата на полуголо момиче и изглежда сякаш.,,

– Не!
– извиках аз и започнах да търкам ръката си. Не! Спри!

– Зоуи,какво става?

– Хийт, Хийт. погледни.
– Протегнах ръка към него.
– Като във филм на ужасите е.

– Зо, за какво говориш?
– попита той и местеше неразби-ращо поглед ту към ръката, ту към лицето ми.

– Ръката ми! Кожата ми!

Хвърлих се към него. u

Усмивката не можеше да прикрие притеснението му. Той се протегна и бавно прокара ръка по моята, а после преплетохме пръсти.