— Ние за какво всъщност говорим?

— Не знам… Да пийнем ли по чаша вино?

— Не, не искам. Трябва да ставаме, бездруго закъсняхме.

През цялата седмица Айдан упорито продължи да говори с Хасан по този начин. Той обаче, не разбираше, че закачливите погледи и двусмислените й намеци не са нищо повече от игра. Приемаше ги като проява на интерес към него. От време на време закачките на Айдан му вдъхваха надежда, радваха го и тогава той не можеше да потисне нетърпението си, изоставяше играта и започваше да говори направо, опитваше се да й разкрие чувствата си и очакваше същото от нея, настояваше отново да бъдат заедно, а това дразнеше, а понякога и ядосваше Айдан. Хасан не разбираше защо ту му се усмихваше, ту се гневеше, мислеше си, че това са приливите и отливите в любовта.

През тази седмица Айдан реши да прекрати флирта. С досада разбра, че не си струва да играе опасни игри с безопасни хора. Не се опита да търси друг, намереше ли, той щеше да бъде или някой опасен, или някой, когото щеше да подлуди.

Тази вечер Халюк имаше събрание в болницата, а Селин — урок по балет. С последна надежда прие да изпият по нещо с Хасан, но когато той отвори темата да заминат за Анкара, погледна набързо часовника си, изпи питието си и стана на крака:

— Трябва да си вървя. Моите сигурно са се прибрали и ме чакат.

Не си спомни как се прибра вкъщи, но затова пък прекрасно помнеше как с надежда погледна към техните прозорци — дано лампата да свети. Наистина много искаше да е така. Разбираше, че не може да се спре да направи това, което бе решила. Искаше някой друг да я спре — едно звънване на телефона или Селин и Халюк неочаквано да изскочат от ъгъла, или съседка, която да я заприказва — дори се помая малко пред входа. Но нищо не се случи. Тъмнината вкъщи, празната тишина я напрегнаха и сякаш не за друго, а само, за да се отърве от напрежението, припряно започна да набира телефонния номер, който знаеше наизуст, без да го е ползвала до сега. Сега започна да се страхува от друго — да не би Халюк да се върне или някой да я спре, или да не отговори на позвъняването й. Вече не можеше да понесе някой да я спре.

Веднага щом отсрещната страна отговори на повикването, Айдан си пое дълбоко въздух и заговори бързо:

— Вкъщи ли си?

И самата тя, и отсрещната страна, която слушаше нетърпеливия й глас, разбраха какво значи това.

— Ела, ако имаш време — отговори й Джем.

След това, когато се връщаше към този кратичък разговор, Айдан осъзна колко много неща могат да се кажат с малко думи. Джем й отговори веднага, не му трябваше време да познае гласа й, а това за Айдан значеше, че не я беше забравил, че помнеше гласа й! И макар да не беше му казала, че го търси, за да отиде при него, Джем веднага я беше поканил „Ела, ако имаш време“, освен това я беше спасил от неудобството да пита може ли да отиде, беше й оставил и „вратичка“ да се върне, ако се откаже: „ако можеш“ й каза. Това й се стори много джентълменско.

Джем отвори вратата — стоеше пред нея с присъщата си небрежна елегантност.

— Извинявам се, че те посрещам така облечен… Не те изненадах, нали?

— Май си облечен по-често, отколкото предполагах!

— Защото се събличам по-често, отколкото предполагаш, може би затова… Съблека ли се, после ми се налага да се облека.

Айдан влезе в салона и свали сакото си.

— Днес наистина е много горещо.

— Мога да отворя прозореца, ако желаеш…

— Не, няма нужда и така е добре…

— Какво ще пиеш?

— Нещо, което се приготвя бързо… Уиски, ако имаш… Само с лед, друго не трябва.

Беше напрегната. Не искаше и миг да остане сама. Искаше й се да слуша гласа на Джем, да се забавлява и да забрави да се пита защо дойде при него. Колебаеше се, беше на крачка да се откаже. Нещо като контрабандист, който в късна доба стои пред минно поле — готов да се върне при първото съмнение. Ядосваше се и на Джем, и на себе си, без да знае защо.

Джем с бавни крачки влезе при нея и й подаде чашата. Айдан изглеждаше спокойна.

— Ти си влюбен в собственото си тяло, нали — сама се изненада на раздразнението и заядливостта в гласа си.

Джем я погледна „Това пък сега защо?“, после невъзмутим, все едно, че беше най-нормално да разговарят за това, отговори:

— Не толкова, колкото в телата на други…

— И какви тела харесваш?

Айдан си даваше сметка, че избързва, но не беше в състояние да се контролира. Вече беше тук — каквото щеше да става — да става по-бързо. Беше се решила и искаше да изпълни решението си незабавно.

Джем не бързаше. Бавно я изгледа от главата до петите, после впери поглед в лицето й и с една усмивка, в която имаше и насмешка, и желание рече:

— Искаш да ти обясня ли?

— Ще можеш ли да ми обясниш?

— Не е чак толкова трудно.

— Е, какви тела харесваш тогава? Ако обяснението е толкова лесно, тогава защо ме караш да питам втори път?

— Като твоето…

— От къде знаеш какво ми е тялото?

— Видях те край басейна…

В гласовете и на двамата се доловиха вибрации. Айдан знаеше, че това, което ще каже, ще я изведе на път, от който няма да може да се върне, но въпреки това го каза: