Нямаше да прости на мъжа си, задето допусна да изпита влечение и копнеж по друг мъж — както и не му прости. Този кратък разговор, за който Халюк след това изобщо не си спомняше, доведе до сериозни пукнатини в брака им, чието поправяне се оказа невероятно трудно. Градените в продължение на много години емоционални връзки може и да не се скъсаха съвсем, но се повредиха значително.

Към чувствата й се прибавиха и безпокойството и усещането за вина и срам, че постъпва несправедливо към мъжа си. Може би мъжът й притежаваше талант и способности, които Джем никога нямаше да има, работеше и постигаше всичко, борейки се, на никого нищо лошо не беше направил, не беше я обидил или засегнал, винаги се отнасяше добре с нея. И сега изглеждаше жалък и дребен в очите й заради един надут и безцеремонен човек, който не беше спечелил нищо сам в живота и затова не се боеше, че може да го загуби.

Айдан съзнаваше, че е несправедлива, срамуваше се, но това не променяше чувствата й. Беше ги затворила зад дебели стени и никакви мисли, познания, идеи не можеха да ги прескочат, да се притекат на помощ и да им покажат правия път. Чувства и разум жестоко се бореха в нея и тя се боеше, че разумът ще се огъне пред емоциите.

Не издържа и почти молейки, се обърна към мъжа си:

— Халюк…

Халюк млъкна, но не усети умолителните нотки в думите на жена си:

— Кажи, скъпа…

— Толкова ли е важно всичко това?

— Какво, да не би да искаш да кажеш, че е малка работа да си главен лекар? Това значи сигурна гаранция за бъдещето ни… Малко ли е?

Навела глава, Айдан ровеше с вилицата в чинията пред себе си:

— Не знам — промълви. — Ти си прекрасен лекар. Правиш неща, които другите не умеят. Спасяваш хора, които други са отписали. Помисли за болните си, за операциите… Не ти казвам да не ставаш главен лекар, но не се вълнувай толкова от това. Ако стане — добре, ако не — здраве да е…

Неочаквано Халюк вдигна ръцете си над масата и ги протегна към Айдан.

— Погледни! Един ден тези ръце ще започнат да треперят! И тогава няма да ни остане нищо, наречено бъдеще… Ти знаеш ли как всяка сутрин гледам със страх тези ръце — треперят ли… В момента, в който видя, че треперят, какво ще стане с мене, Айдан? С вас какво ще стане? Можеш ли цял живот да живееш с този страх? Ти не знаеш какво значи това, никой не знае. Който не е влизал в операционна, не може да го разбере!

Айдан погледна мъжа си и видя неща, които не беше забелязвала преди — видя един мъж, който не крие чувствата си; гледаше я с очите на тъжно дете. Години наред не беше познала мъжа си. За нея той беше човек без чувства, но се оказа, че той просто се е опитвал да не ги изкарва на показ, а тя не беше забелязала…

— Казваш талант, уморих се да нося този талант, Айдан… Мисълта, че един ден може да го загубя, виси като камък на шията ми…

Чувствата и мислите, които се въртяха в главата на Айдан, внезапно загубиха яснотата си, смесиха се едни други и се размазаха като в мъгла. Цялата й душа беше обсебена от печалния поглед и тъжния глас на мъжа й. Този мъж, който не забелязваше чувствата нито промените в тона или в погледа, който гледаше с насмешка на чувствата, защото беше бог — господар на човешките животи в операционната, същият този мъж, подобно на животно, което интуитивно усещаше приближаването на бурята или падането на лавината, или пороя, извади на показ страховете, мислите, слабостите си и ги сподели с жена си! От много време насам за първи път.

Радостна и объркана, Айдан го гледаше все едно се бе случило чудо. Халюк беше повдигнал тежката завеса, зад която умело криеше чувствата си, и сподели с жена си страховете, съмненията, притесненията си. В една връзка, която се ръководеше от разума, навлязоха чувствата — стопиха студенината и ги направиха по-близки един на друг. Всички търкания, притеснения, недоволства бяха забравени. В този момент чувстваше мъжа си много близко до себе си, толкова близко, че да не мисли и да не желае никого, освен него.

По детски тъжното и уплашено лице на мъжа, който до сега с никого не беше споделил страховете си относно бъдещето им, пробуди в душата й съчувствие и състрадание. Почувства се като върху меки, пухкави, ухаещи на хубаво, облаци.

Упрекваше се и се срамуваше, че преди малко се беше подразнила от мъжа си и че бе горяла от желание тичешком да отиде при друг. Мислеше си, че в живота й няма място за друг мъж, не си вярваше, че само преди малко бе мечтала за Джем. Всичко е било измислица, не може да го е мислила наистина. Толкова много съжаляваше, толкова виновна се чувстваше, че беше готова на всичко, само и само да изтрие от живота си посещението при Джем, разговора с него и желанието си да го види отново.

Погледна Халюк. Седеше, поставил ръце върху масата. На лицето му все още бе изписано печалното изражение от преди малко.

Разплака се.

Плачът беше реакция на тялото срещу много и различни душевни сътресения.

Халюк дойде при нея. Погали я по косите.

— Не плачи… — гласът му излезе дрезгав и треперлив и събуди усещането за натежали от сняг голи клони, които всеки момент можеха да се скършат под непосилния товар.

Айдан стана и прегърна мъжа си, зарови лице върху рамото му. Почувства миризмата му, която толкова много обичаше, и я вдиша дълбоко. Не беше забелязала всъщност колко й липсваше познатата топлина и близост. Остави се щастлива в плен на чувствата си. Ако някой я попиташе защо плаче, едва ли щеше да даде конкретен отговор — не знаеше защо. Навярно би казала: „Поради много причини.“ И наистина плачеше поради много причини. Беше имала много щастливи моменти с мъжа си, но нито един от тях не можеше да се мери по сила и дълбочина с този.