Никога по-късно не успя да си даде ясен отговор дали съжали, или се зарадва, че не си тръгна в онзи ден.

След разговора отново се любиха и тогава в леглото започна нещо, което Айдан не беше преживяла преди това.

Когато Джем й го прошепна за пръв път в ухото, помисли, че не е разбрала:

— Какъв ако съм ти, ще легнеш с мене?

Айдан не разбра какво я пита, но не искаше да прекъсва любенето с въпроси, затова замълча и почака той да продължи.

Джем без друго не чакаше отговор от нея. Продължи да шепне в ухото:

— Ако беше дъщерята на съседката, щеше ли да легнеш с мене? Ако ми беше роднина? Ако беше леля ми?…

В миг Айдан осъзна играта, която бяха започнали. Изпита страх, но вълнението се оказа по-силно. Сви се притеснено, но после с разтреперан от възбуда глас, даде отговора, който Джем очакваше.

— Какъвто и да ми беше, щях да легна с тебе…

— Какъвто и да съм ти ли?

Отговорът на Айдан дойде от дъното на душата й. Трепереща от възбуда прошепна:

— Какъвто и да ми беше… Щях да легна… Какъвто и да ми беше…

Тази игра щеше да продължи месеци. Айдан я играеше за пръв път и нямаше да я забрави никога.

Айдан, подобно на червена пръчица, която потопена във вълшебна вода, без да изгубва собствения си цвят, се променяше в лилава, жълта, синя, зелена и която, знаейки, че това не са нейните цветове, се успокояваше и едновременно с това изживяваше насладата и възбудата от това, да бъде друг цвят. В това легло бяха един за друг всекиго и всичко — абсолютно всичко! Всичко долно и извратено, което намериха в хората от своя и от другите цветове, го преживяха.

Не се посвениха от никой цвят и от никоя роля. Продължиха да играят играта на похотта месеци наред. Заслепени от страсти и желания, превърнаха леглото в театър, в който изиграха всички най-мръсни и долни сцени, преживяха чувства, които не можеха да се нарекат с име. Всичко, което хората правят, когато се любят, във всичките му форми, видове и разновидности — преживяха го. Нито за миг не изпитаха срам, съжаление или угризение на съвестта. Подобно на пчели, смучещи нектара на цветята, живееха, водени единствено от удоволствията, желанията, насладите си.

В този ден, когато Айдан си тръгна от там, вече знаеше, че от тук нататък няма връщане. До края на живота си щеше да желае вълненията, възбудите и насладите, които преживя. Искаше ги и не можеше да си представи, че ще живее без тях.

Усещаше се раздвоена. Голяма част от душата и тялото й вече принадлежаха на един скрит свят.

Все едно бе влязла в подземен лунапарк. Светлините неочаквано я удариха в очите и в кривите огледала насреща видя себе си — в много и различни образи на други хора — беше се скрила в тях. Похотта и плътската наслада в другите бяха победили срама в нея, взела бе на заем желанията им и ги бе прибавила към собствените си тяло и душа. В този и следващите дни на това приключение влизаха в лунапарка в образа на други, а излизаха на светло като себе си.

Знаеха, че на влезлите не се разрешаваше излизане, затова безброй пъти влизаха в това плашещо място, криейки се под чужда външност. Познаха силни аромати, звуци и цветове, които не се срещаха никъде другаде. Джем, подобно на изследовател, познаващ всяко кътче на забранените места, я водеше майсторски до най-тъмните потайности. Помогна й да помирише най-отровните цветя, да престъпи най-страшните забрани, да опита най-вкусните плодове. На това място нямаше постоянни жители. Знаеха, че могат да си тръгнат, когато пожелаят, и това ги караше да се чувстват спокойни. По тези места нямаше чувство за вина. Тук изживяха наслади, за които самите собственици на терена дори не предполагаха.

Първият път пристъпи плахо. И в следващите пъти се боеше от това, което ще я очаква, и по-лошо — че може да свикне и да остане там. Постепенно обаче свикна с полумрака, доби увереност, че винаги ще успее да се върне и че единствено с Джем може да направи това пътешествие. Когато се любеха, приближавайки мястото, още преди да го достигнат, си мислеше за насладите, които я очакваха там, и това я възбуждаше още повече.

Границите на плътската наслада ставаха неясни, защото не се определяха от тялото, а от силата на въображението. Нещо като торба на фокусник — колкото повече въображение прибавяш в торбата, толкова по-големи и силни стават предишните фантазии и желания — нарастват, изпълват всичко, раждат нови видения и блянове, създават нови игри — границата между фантазии и реалност се размива и изчезва. Когато достигнеше до местата на удоволствията, които тялото не можеше да даде, защото не бяха записани в неговата география, тогава ставаше зависима от собствените си фантазии и… донякъде подценяваше тялото. Стигна се до там, че силата на въображението й стана зависима от един-единствен човек — Джем. Когато него го нямаше, въображението й приличаше на слънчоглед, попаднал в сянка — листенцата му се затваряха и главицата му клюмваше надолу.

Дълго време се съпротивлява преди да приеме зависимостта си. Когато се любеше с Халюк, напрягаше въображението си, редеше една след друга вече познати фантазии, но не успяваше — удоволствието си оставаше само в границите на тялото. Халюк беше здрав и силен мъж, любеше я, възбуждаше я, караше я да изпитва удоволствие, но задоволяваше само тялото й, въображението й си оставаше ненаситено.

В тези дни, подобно на пубертетен юноша, открил отскоро любенето, изпитваше желание да го прави непрекъснато. Жадуваше Джем — тялото, думите, игрите, милувките му. Джем не й излизаше от ума. Опитваше се да мисли за друго, гневеше се, но не беше по силите й. Опитваше се да не го показва, но изпитваше и пристъпи на ревност. И макар Джем да й припомняше, че не влага чувства и не дава обещания, болката й ставаше по-силна, привързаността й — по-голяма.