Непукизмът и безцеремонността на непознатия я накараха да се почувства неудобно. Засрами се. Нищо и никаква случка, а предизвика у нея главозамайване и причерняване пред очите както при голямо нещастие. Всъщност дори не виждаше напълно мъжа срещу себе си, но подобно на животните, които усещаха с обонянието си донесените от вятъра миризми и аромати, и тя усети отблъскващата миризма на пренебрежение и превъзходство в поведението му. През мъгла пред очите й се мяркаше тялото му като на плувец — широки рамене, тънък кръст. Подразни се, че тялото й, готово да се люби с друг, изпита интерес към голотата насреща.

Чувстваше се виновна — поради вечната си привързаност посети един непознат, без да го уведоми предварително, обезпокои го по никое време, изкара го от банята. Срамуваше се и се гневеше на себе си. И възпитанието, което беше получила като дете, и присъщите й подреденост и планираност я караха да се срамува, да се чувства виновна, че е нарушила правилата. Ядосваше се на себе си, но и на мъжа — също.

Мъжът пред нея стоеше полугол, с хавлията около кръста. Айдан не знаеше как и накъде да гледа, а това още повече я объркваше и ядосваше. По нищо не личеше непознатият да е обезпокоен или притеснен от ситуацията, но Айдан се чувстваше виновна, че поради припряността си направи нещо нередно, и се срамуваше от това.

Всичките тези чувства — срам, обърканост, яд — на вълни, на вълни се надигаха в нея и връхлитаха лицето й. Погледът й се местеше от точка на точка, миглите й неспокойно се спускаха и повдигаха и подобно на перде, с което си играе вятърът, по лицето и потрепваха и се сменяха различни изражения.

Душевното състояние на Айдан не остана скрито за мъжа. Гледайки потрепващите мускулчета на лицето й, си помисли дали може да завладее тази жена? Просто ей така — с голотата си, с тялото си, с мъжкото си излъчване да й завърти главата? И не толкова от лошотия, колкото да поглези мъжката си гордост, да докаже неотразимото въздействие на голото мъжко тяло върху женската психика. Ако в този момент някой му кажеше: „недей, това, което правиш, е лошо и неморално“, навярно щеше да се изненада. И през ум не му мина да прави лошотии. До ден-днешен на никого не беше причинил зло. Не беше такъв човек. Що се отнасяше до неморалното, с него не беше много наясно. Много отдавна по категоричен начин беше отделил себе си от околните. Отдавна не го вълнуваше какво говореха за него. Нито се опитваше да постъпва според моралните норми на обществото, нито пък се опитваше да извърши нещо неморално.

Всъщност не само любопитството беше причина да се впусне в тази игра. Под маската на любопитството се размърдваше и надигаше едно друго, по-просто, но много по-страшно чувство: желанието да открие нещо ново. От малък си беше такъв, все търсеше нещо ново. Не знаеше какво именно, но го правеше и в този си стремеж беше готов да опропасти както своя, така и живота на останалите.

Айдан с мъка се овладя и измърмори нещо като:

— Извинете ме за безпокойството. Дойдох в неподходящо време.

Джем се опря с рамо о рамката на вратата, леко изнесе единия си крак напред, присви го в коляното и набързо завитата около кръста хавлия се разтвори леко и откри вътрешната част на бедрото, нагоре към слабините. Това не убягна от погледа на жената. Разбра го, защото тя рязко вдигна глава и го погледна в лицето.

— Нее, не сте ме притеснили — за миг направи пауза и продължи, — приличам ли ви на човек, който се притеснява?

От наглостта на мъжа на Айдан й се догади. Търсеше думи, с които да му отговори:

— Мисълта, че съм ви притеснила, ме кара аз самата да се притеснявам.

— Не виждам нищо притеснително… Моля, заповядайте вътре, тъкмо и аз ще се облека.

— Няма нужда. Ще ви се обадя по-късно по телефона.

— Казах ви, че не сте ме притеснили.

— Аз пък ви казах, че аз се притеснявам… Няма значение, по-късно ще се чуем.

Айдан бързо се обърна и вървейки към асансьора, чу гласа на мъжа:

— А за какво всъщност дойдохте, какво щяхте да ми кажете?

Натисна бутона на асансьора и без да се обръща, отговори:

— Във връзка с детската площадка ви потърсих.

Мъжът не успя да прикрие изненадата си:

— За детската площадка ли?

Чувайки това, за пръв път, откакто беше тук, Айдан се почувства спокойна.

Ако беше възможно по някакъв начин да виждаме всички неочаквани и без видима причина промени в душите на близките си — изблик на чувства, после спадове, ако можехме да проникваме в дебрите на съзнанието им и да откриваме скритите в потайни кътчета съкровени желания и копнежи, то навярно бихме почувствали страха на горкия рибар, пред когото изведнъж от дълбините на спокойното море изскача страшно морско чудовище. Щяхме да настръхнем. Но един човек никога, абсолютно никога, не може напълно да опознае друг човек, независимо колко са близки. Между двама души винаги остават тъмни, прикрити места. Както ние никога не се разголваме напълно пред другите, така и те никога не ни се разкриват напълно. Ако знаехме това, щяхме да се чувстваме много самотни на този свят. Когато чуем гласа или видим лицето на най-любимия си човек, този с когото се знаем от години, с когото споделяме най-интимните си мисли и чувства, дори тогава ще си мислим: „Как е възможно да сме си чужди“ и тази мисъл ще ни мъчи и няма да ни дава покой. Ако знаехме това, и след най-кратката раздяла с най-близките ни хора непременно щяхме да се обръщаме към тях с въпроса: „Кой си ти?“

Ако Халюк можеше да разбере динамиката и непрекъснатата изменчивост на човешките чувства, той, който правеше най-малко две мозъчни операции на ден, чийто скалпел уверено минаваше през онова сиво мозъчно вещество, което прави човека човек, който знаеше всичко за мозъка с всичките му клетки, неврони и ганглии, навярно щеше да се зачуди как е възможно да бъде толкова далеч от невидимата материя на чувствата, но… Халюк не разбираше това.

Възстановяваше разкъсани мозъчни съдове, почистваше съсирената кръв между гънките на мозъка, премахваше злокачествени аневризми, отделяше туморите от здравата мозъчна тъкан и колкото и странно да изглеждаше, чувствата, продукт от дейността на този същия мозък, не го интересуваха толкова, колкото мускулната тъкан. Тази странна структура, наречена мозък, която с дейността си ни караше да й се дивим всеки ден, ни най-малко не привличаше вниманието му с продукта си, наречен чувства. Може би защото професията му беше свързана с това, да отстранява и поправя соматични нарушения в мозъка, те му бяха по-близки — психичните процеси в него му се струваха по-далечни, а може би и по-маловажни.