Айдан внимателно изрече:

— Но ти си в болницата от преди него.

Халюк отново се усмихна.

— Мисля, че моите шансове са по-големи от неговите — погледна жена си в очите и продължи: — Но не мога да реша… Стана ли главен лекар, това значи, че няма да имам време да оперирам.

Айдан пое дълбоко въздух.

Две напълно противоположни, но еднакво силни чувства се изправиха едно срещу друго в нея: като съпруга много искаше мъжът й да постигне нов успех, да стане главен лекар на една от най-големите болници; като жена обаче не можеше да забрави усещането, което изпита, когато преди много години за пръв път го видя пред вратата на операционната. Беше облечен в традиционните зелени дрехи, маската се бе смъкнала под брадата му. Изглеждаше уморен, но доволен. Погледна я в очите и уверено изрече:

— Ще се оправи!

Гласът му прозвуча силен, убедителен, от него се излъчваше някаква божествена сила. В този момент Айдан почти физически бе привлечена от тази сила. Никога, никога след това, нито за миг не забрави чувството, което изпита тогава. Сякаш Бог изпращаше единствено само за него, за неговите сръчни ръце, призвани да оперират човешките мозъци и да ги спасяват от болестите, един особен лъч светлина, който го правеше да изглежда омагьосващ в зелените операционни дрехи и го отграничаваше от всички останали простосмъртни. Цялото му поведение внушаваше увереност и сила, пред които и смъртта би се стъписала. Под отреденото единствено за него божествено сияние изглеждаше величествен и малко плашещ. Да се докоснеш до него, значеше да докосваш живота; като омагьосващ със силата си щит срещу всички беди на света, включително и смъртта.

Винаги, когато в присъствието на приятелките й Халюк седеше мълчалив и безучастен към нещата, които си споделяха, когато не беше прав, а упорстваше да се защити повече, отколкото трябва, когато в присъствието на някой по-галантен мъж изглеждаше леко недодялан, Айдан си спомняше онзи миг, в който го видя пред вратата на операционната, озарен от божествена светлина. Тогава болката от чуждите думи, погледи, насмешки веднага изчезваше и Айдан вярваше, че нейният мъж е по-значим от всички останали. С времето вярата й остана непоклатима. Споменът за онзи пръв миг, когато се срещнаха, присъстваше и в сексуалния им живот. Айдан се възбуждаше от силата, увереността, независимостта, недостижимостта в излъчването му тогава и подобно на средновековна жена, готвеща се да се принесе в жертва на бога, като в свещенодействие започваше да се люби.

Халюк я погледна — търсеше помощ, сякаш тя трябваше да реши. Но… трябваше да си реши сам и да я избави от противоречията й. Всъщност жената в нея май беше по-силна и държеше страната на доктора пред вратата на операционната, но беше по-плаха и се спотайваше по-дълбоко, за разлика от съпругата, която търсеше повече показност и в желанието си да бъде съпруга на главен лекар, потискаше „женското“ да се прояви по-ясно и категорично. Айдан никога, на никого, дори на себе си, нямаше да го каже, но когато Халюк каза: „Не мога да се откажа да оперирам, не мога да оставя болните си“, това, че пренебрегваше длъжността главен лекар, че вярваше в таланта и в способностите си и беше готов да убеди и останалите в това, усещането, че беше решил, без да се посъветва с нея, това, че новината дойде неочаквано и я свари неподготвена, в този момент съпругата надделя. Може да се каже и така: все едно, че женското начало в нея изгаряше от желание да се люби, но се срамуваше да изрази желанието си и да подтикне към него.

Погледна Халюк. Лицето му не изразяваше нищо определено — безизразно и объркано — това за Айдан беше достатъчно. Вече знаеше, че мъжът й иска да стане главен лекар, затова се опитва да прикрие желанието си. Мъжа под божественото сияние пред вратата на операционната го нямаше. Беше изчезнал. Сега пред нея седеше един обикновен, земен, обладан от малки желания, човек. Онзи омагьосващ, предизвикващ възхищение, мъж, който черпеше силата си направо от бога, го нямаше. На негово място бе дошъл един, който, загърбвайки таланта си, искаше да стане главен лекар.

Айдан се почувства обидена, че Халюк бе загубил ореола си. Опитвайки се да скрие разочарованието си, попита направо:

— Искаш да станеш главен лекар, нали?

Гласът на Халюк прозвуча по-уверено:

— Такова предложение не може лесно да се отхвърли, Айдан.

Това, че мъжът й се отказваше от таланта и уменията си на оператор в името на един друг, не толкова важен, но по-набиващ се в очи и изглеждащ по-престижен успех, я подразни. Ядоса се, но бързо потисна гнева си:

— Прав си. Не е лесно решение. Сигурна съм, че ще избереш правилното решение. Което ще е по-добро за тебе.

— Както и да е… Има още време… Ще го мислим…

Продължиха да се хранят мълчаливо. Въпреки противоречията, които ги измъчваха, и двамата предчувстваха радостната тръпка от новия успех, който чукаше на вратата им. Постепенно ги обхвана желание да успеят отново и да покажат това открито пред всички.

Жената в Айдан, обидена и наранена, че мъжът не взе това решение, което й се иска, бавно се сви и пусна пред себе си съпругата, която обожаваше успехите и славата.

Зареяли погледи в безкрайната синева на морето пред себе си, заслушани в монотонната песен на прибоя, изпаднаха в сладки планове и мечти за бъдещето си. Постепенно съмненията им, разочарованията им отстъпиха място на мечтите. Мисълта за новия успех подобно на упойващ аромат замайваше главите им.

Без да си кажат нищо, май бяха стигнали до решението. Докато Халюк наливаше последното вино от бутилката в чашите, Айдан, присвила очи, го гледаше.

— Хайде да си ходим вече…

Поради вроденото „женско“ начало, което носеше в себе си, случваше се Айдан да изпадне в противоречия с околните — имаше си свои мерки за света — казано накратко — истинската й природа, прозорливост, ум се бяха кръстосали с увереността на победител, внушена й от семейството, така че почти винаги успяваше да постигне своето.