Ако Айдан беше замълчала в този момент, може би всичко щеше да продължи както преди — щяха да продължат да се срещат, защото в гласа на Джем се долавяше желание. Но… Айдан се предаде в плен на мъката и обидата, събирана през последните дни, и продължи да напада. А може би, доловила желанието на Джем, се почувства силна и реши да се поглези:

— Ти нищо не искаш… Не можеш да искаш… Животът ти е като макетите, които правиш — красиви, но нереални, измислени… Подобно на тях и животът ти е само една илюзия, която се срива под напора на действителността. Или най-малкото — страхуваш се, че всичко истинско в живота ти също може да се срути, затова бягаш…

Отсрещната страна дълго мълча. После с леден глас произнесе една-едничка сричка:

— Ооо…

Разбрала, че е отишла доста далеч, Айдан се опита да замаже положението, да се извини. С престорена веселост отговори:

— Много са хубави, както всичко, което преживях с тебе… Само дето понякога бягаш от действителността и това ме натъжава…

Още не беше свършила, а вече съжаляваше за думите си. Знаеше, че нищо няма да променят, точно обратното — ще обидят и засегнат дълбоко Джем, ще го отдалечат още повече от нея… Предчувстваше, че с едничката кратка сричка, която Джем произнесе преди малко, връзката им приключи. В този момент колкото бе ядосана на Джем, също толкова бе ядосана и на себе си.

Не можа да разбере кое сложи край на връзката им — разглезеността на Джем ли, или нейният гняв? Не го разбра и никога нямаше да го разбере… Все се питаше как ли щеше да продължи животът й, ако не беше произнесла онова изречение.

— Както и да е, Айдан… Налага ми се да изляза… Ще се видим някой път. Приятен ден.

След като затвори телефона, вече знаеше, че никога повече нямаше да се люби с Джем, никога повече нямаше да изживее онзи екстаз… Някъде дълбоко в душата й се таеше надеждица, но разумът й нашепваше, че е напразна.

Една завеса се беше вдигнала в театъра на живота й и зад нея Айдан бе надзърнала в друг невероятен, вълшебен свят — радости, които се изживяваха на тъмно, влудяващи страсти, изгарящи желания, граничещи с божественото любене… Бе повярвала, че завинаги ще остане в този свят, но сега разбираше, че е загубила пътеводителя, който я бе завел в него…

Чувстваше се жалка — като богиня, захвърлена в калната земя на смъртните. Старият й живот, приятелите, познатите й, които никога не бяха обитавали върховете на боговете, будеха у нея съжаление и пренебрежение — все повече се отделяше от тях, но не можеше да се върне отново във висините. Беше наказана за грешката си.

Вече нямаше място, което да я приюти, рамо, на което да се прислони, приятел в играта, който да й напомня, че е жива.

Беше самотна. Като среднощен пътник в непознат град. И най-близките й хора й се струваха далечни и чужди.

Небето продължаваше да бъде забулено в облаци, а земята — като в сянка. Дни наред обикаля сама в това застинало време. Уж всичко си беше същото — ходеше на работа, връщаше се, надвечер обикаляше из комплекса, срещаше се, разговаряше във връзка с проектите, но не беше. Душата й беше мъртва. Знаеше, че това ще продължи — нищо нямаше да й донесе удовлетворение и радост.

Искаше да излезе от полумрака, да съживи душата си, да се отърве от самотата. Затова се вглеждаше в мъжете наоколо: „дали този може да ме изведе отново към върховете на боговете“, усилено търсеше искрата, от която ще се разпали огънят. Някои от сетивата й се бяха притъпили, други — обратно — изострили до краен предел. Видеше ли мъж, първата й мисъл беше коя игра и до кога може да играе с него. Отгатваше думите им преди още да са ги изрекли. И това не беше в резултат на някакъв анализ на думите и жестовете им. Не! Предчувстваше го с интуицията на хората с изострена чувствителност. По този въпрос нямаше мъж, който да може да я излъже. Абсолютно! Сякаш Джем, изоставяйки я, освен мъка й беше предал и някаква изключителна способност да разгадава мъжете.

Но способността да „прочита“ мъжката част на човечеството, не й помагаше. Не можеше да открие този, който да й даде жадуваното преживяване. Не проумяваше защо насреща й не излизаше мъж, който подобно на Джем да прозре лудостта и смелостта й и да ги изкара на бял свят. След много мислене стигна до извода, че всъщност тези качества се срещат по-често и са по-силни у жените. „Ролята на Джем е била по-лесна“ — помисли си и му се ядоса още повече.

Денят беше хладен и дъждовен. Прибра се капнала от работа. Реши да не ходи никъде, да си остане вкъщи. Мълчанието на Халюк обаче я изнервяше и натоварваше още повече, затова промени решението си:

— Аз излизам. Трябва да говоря нещо за зимната градина.

В съседната сграда на втория етаж се беше нанесло едно младо семейство. Момиченцето — слабичко, усмихнато, чурулика като птичка, шегува се със себе си, с мъжа си, с останалите — разсмива всички. И Айдан се смееше, като я слушаше. Младата жена се интересуваше живо и от зимната градина. Реши да отиде у тях.

Момичето я прие усмихнато. Мъжът й гледаше телевизия в салона, а те отидоха в съседната стая да пият кафе с коняк.

— Дали да не поръчаме на архитекта от вашия блок да построи зимната градина? Вчера го срещнах. Не е красавец, но много стилен — изчурулика младата жена.