Ако Джем се беше обадил, по всяка вероятност нямаше да присъства толкова много в съзнанието й, но той не се обаждаше и интересът на Айдан към странната им връзка нарастваше. Мислейки си за него, интересът й към Джем приемаше все по-нови форми и измерения.

От една страна, дори и насън си мислеше за Джем — любопитството я гореше отвътре като огън, от друга страна, не намирайки отговор на въпросите, които я измъчваха, се чувстваше разсеяна, уморена, съсипана и освен за него, не можеше да концентрира мислите си върху нищо друго.

Това, че не чуваше желания глас, още повече засилваше привързаността й към собственика на този глас. Нито една дума, казана от Джем, може би нямаше да я впечатли и да предизвика такова сътресение в душата й, колкото мълчанието му.

Множеството объркани чувства в нея твърде много напомняха на любовта — гняв, тъга, любопитство, страст, страх, ревност, желанието да го види един-едничък път и да го докосне, да чуе гласа му — невъзможността да го направи я караше да страда като влюбена жена.

Единствената разлика между състоянието на Айдан и любовта беше, че се пораждаха не от присъствието, а от отсъствието на Джем.

Имаше такива моменти, в които, ако Джем се обадеше, Айдан щеше да му каже, че е много заета и не може да говори сега, и спокойно да затвори. След цялото това душевно терзание, ако чуеше гласа му, ако не напълно, то поне за известно време щеше да й даде необходимото спокойствие.

Но Джем не се обаждаше и Айдан се чувстваше малка, много малка и незначителна, гордостта й беше наранена и тя не успяваше да я излекува. Беше се оставила в плен на отчаянието, присъщо на желаещите, но нехаресани, пренебрегнати, неизбрани, отхвърлени хора. Непрекъснато мислеше за това, че не е харесвана и предпочетена — отричаше красотата, женствеността, чара, привлекателността си само защото един мъж не я желаеше. Заедно с това отричаше и цялото си съществуване. Само тя си знаеше колко желае този мъж и колко невъзможно й беше да го накара и той да изпитва същото към нея. Тази невъзможност я хвърляше в отчаяние и отваряше още по-голяма рана в сърцето й.

Бе попаднала в капан — известен, банален, но… не можеше да се измъкне от него. И най-ужасното на този капан беше, че колкото повече си мислеше как да се освободи от него, толкова повече затъваше — стигна до положение, че по-нататъшното й измъкване ставаше невъзможно. Най-мъчителната страна на пленничеството й беше, че се бе превърнала в капан за самата себе си; че собствените й мисли и чувства бяха брънките на веригата, връзваща я за този човек.

За кратко време чувствата й се превърнаха в опустошителна страст, която унищожи всичко останало в живота й — стана апатична, вяла, отнесена, винаги уморена — сутрин с мъка се надигаше от леглото, не й се говореше, не намираше сили да се съсредоточи над работата си. Лицето й помръкна, очите й загубиха блясъка си, гласът — живинката си; приличаше на болна.

Накрая вече не издържа — сама не можеше да се спаси, вярваше, че единствен Джем може да го направи. Обади му се.

Преди да каже „Здравей“, въпреки студенината и сърдитостта в гласа й, Джем я позна веднага и заговори приятелски:

— Как си?

— Благодаря, добре… Ти как си?

Топлият приятелски тон на Джем я изненада. Дни наред обаче в душата й се бяха събирали горчивина и обида, затова гласът й се луташе между предишния гняв и сегашната радост и излизаше треперлив и неравен. Гласът на Джем идваше силен, уверен, весел и тя се гневеше, че той не бе изпитал ни най-малко от мъката, която я гореше в последните дни. Но от друга страна, се радваше — след толкова дни „нежелана и нехаресвана“.

Беше наясно, че мъжът не отдаваше на връзката им такова значение, каквото тя, и не беше я превърнал в център на живота си. Но докато връзката им продължаваше, за нея беше възможност да се опита да го накара да я обикне, и колкото и да не си го признаваше, да го привърже към себе си и да си отмъсти, карайки го да изстрада същото, каквото и тя. Не беше я отхвърлил! Може и да не му беше мъчно за нея толкова, колкото й се искаше, но не беше забравил гласа й, зарадва се на обаждането й. Това дойде като цяр за ранената й гордост — може би беше малко поокършена, попремачкана, но заздравееше ли раната, и това щеше да премине.

— Какво ще правиш утре? — попита Джем.

Трескаво запрехвърля наум работите, които трябваше да свърши в банката — не бяха малко, но ако се понапънеше днес, можеше и да успее. В гласа на Джем звучеше покана и тя не искаше да изпусне момента.

— Нищо особено… Обичайните неща…

— Ела, ако ти остане време… След обяд например… Домъчня ми за тебе…

Много лесно каза „Домъчня ми за тебе.“ — в гласа му нямаше свенливост, вълнение, плам, но все пак се бе зарадвал на обаждането й и веднага я покани. В този момент за Айдан беше важно да чуе, че му липсва и че му е мъчно за нея. Не мислеше как го бе казал — нямаше сили за това.

С възможно най-равнодушен глас попита:

— Кога ти е удобно?

— Към два добре ли е?

— Добре…

Не й се говореше повече — чувстваше се изчерпана. Напрежението си беше отишло, а заедно с него — и цялата й енергия.

— До утре — каза и затвори телефона.

Уморено се облегна на стола и втренчи поглед в стената пред себе си. Нищо не мислеше, нищо не чувстваше — душата й беше опразнена. Обзе я приятна слабост като след края на дълго боледуване — не си напълно здрав, но не си и болен. Натрупаното през последните дни напрежение в миг я напусна и се успокои.