През всичките години на познанството им индианецът не го беше нарекъл нито веднъж с друго име, освен със Строителю. Карлайл от своя страна се обръщаше към него с Флейстисте, тъй като индианецът никога не му се беше представял. Той, изглежда, не възразяваше.

Зидарството не беше най-силната страна на Карлайл, но в северозападния ъгъл на всекидневната бе издигнал чудесен тухлен бордюр, който задържаше топлината и стигаше до средата на стената. Тухлите идваха от една историческа улица в Ливърмор, която градската управа бе решила да павира, и щяха едновременно да предпазват стената и да поглъщат топлината, която щяха да излъчват дълго след като печката угаснеше. Имаше достатъчно материал, за да издигне ниска платформа, на която да постави печката, и дори му остана.

С натрупващия се около къщата сняг той прикрепи седемнайсет чувала от кафява хартия към стената. Във всяка торба се намираха частите по инсталирането на печката – стъпка по стъпка. Коуди го беше научил да действа така, когато работи по нещо, изискващо сглобяването на много части.

Както старият майстор обичаше да казва, "хората просто изсипват на един куп всички части и почват да ровят из тях, за да открият това, което им трябва. Това е не само неефективно, но и води до загуба на по-малките елементи, които имат навика да изчезват някъде, когато човек не гледа. Разделяй работата си на етапи, слагай частите за всеки етап в отделна торба и всичко ще бъде наред." Седемнайсет стъпки, седемнайсет торби. Два дни се бори с непокорния метал, изпонаряза ръцете си, но приключи. Съвсем навреме, тъй като бурята бе последвана от въздушен фронт с високо атмосферно налягане, както обикновено се случваше по високите планински плата, съпроводен от ярка слънчева светлина и рязко спадане на температурите. Карлайл загря печката, после я остави да се охлади. Направи го още няколко пъти, за да свикне чугунът с топлината и да не се спука, щом напали вътре първия голям огън. Когато най-после го стори и печката обгоря, изгаряйки напълно дори отделящите се газове, къщата се изпълни с приятна топлина. Карлайл се зае с инсталирането на последния от прозорците.

Есента бързо отлетя. Четири дни след падането си дълбокият сняг се стопи. Къщата вече бе напълно затворена, оставаше само да се закачи входната врата, награда от солиден махагон, която Карлайл бе изровил от разрушената ловджийска хижа. Нещата бяха под контрол и затова можеше да си позволи да си почине за момент. Седна на прага и зарея поглед към прерията. До него димеше чаша кафе.

Една черна шапка наближаваше към къщата. Под нея беше индианецът, понесъл малък барабан на рамо, а от едната му страна вървеше жена.

Черен шал, наметнат над вълнена рокля с цвят на лавандула. Високи ботуши и плетен ленен пояс над лявото бедро, чиито краища стигаха до коленете . На челото си беше привързала кърпа в същия цвят като пояса. Сребърната огърлица отрази един слънчев лъч и той, спускайки се пред тях, стигна до Карлайл преди двамата, които вървяха спокойно и разговаряха.

– Здрасти, Строителю.

– Здрасти, Флейтисте.

– Строителю, доведох Сузана Бентийн със себе си.

Карлайл пое протегнатата към него ръка и я погледна. Не беше виждал подобна красота. Не типичната перфектна американска хубост, не красотата, която гледаше от кориците на лъскавите списания, а спокойната, бавна, завладяваща красота, която винаги ще те преследва.

Устните бяха пухкави и добре очертани, скулите – високи, брадичката – леко заострена. И всичко това – обрамчено и изпъкващо на фона на гъстата червеникавокестенява коса. По някакъв начин, който той още не съумяваше да разгадае, тя се усещаше като едно завършено цяло и го съзнаваше. Човек можеше да използва израза "спокойна красота" или "колебливо благородство". За Сузана Бентийн можеше да се каже всичко това, както и много други неща, и описанието пак нямаше да е изчерпателно. Не съществуваше адекватно описание на едно състояние, в което човек просто е, просто съществува.

Карлайл не можеше да я помести в никаква категория. Почти цял живот се бе мотал из Калифорния и мислеше, че е видял всички възможни типове жени, но Сузана бе единствена по вида си. Тя го гледаше директно, спокойно и леко му се усмихваше.

Индианецът огледа вратата, над която Карлайл се трудеше, прокара длан по вертикалния ръб, погледна нагоре, после надолу и докато го правеше, говореше:

– Вчера двамата със Сузана си поговорихме. Решихме, че днес е най-вероятният ден, в който ще затвориш къщата, и изглежда, че сме се оказали прави. Не е ли така?

– Пристигате точно навреме – кимна Карлайл. – Закача ли тази врата, това място ще бъде добре защитено от капризите на времето.

– Много добре, Строителю. В такъв случай Сузана ще се подготви да изрече своите благословии, а аз – моите, докато ти работиш. Убедих я да изпълни специалната церемония, която извърши и миналата година при благославянето на моята къща. Първо се опъваше, но разказах доста за теб и накрая тя се съгласи да го направи, като услуга заради мен.

– За мен е чест. – Карлайл искаше да добави още нещо, но самото присъствие на Сузана Бентийн го смущаваше.

Сузана и индианецът влязоха вътре, а Карлайл извади едно от старите рендета на Коуди и смали периметъра на вратата на няколко места. Изпробва, после отново изряза малко, изглади с шкурката, изпробва и накрая вратата перфектно прилегна към определеното място с тихо самоуверено щракване. Искаше му се да поглежда към Сузана Бентийн на всеки пет секунди или там някъде, но се принуди да се концентрира върху работата си.

– Може ли да използваме огнището за този случай, Карлайл? – Гладък самоуверен алт.