— Чакай малко! Значи не искаш нищо от мен, но ще ми покажеш как се прави? И то след като ти предложих да делим шейсет на четирийсет? След като ти казах, че от това мога да изкарам сума ти пари?

Питър Марлоу кимна.

— Ти си луд — безпомощно сви рамене Царя. — Нещо не е на ред тука. Нищичко не разбирам!

— Няма нищо за разбиране — усмихна се едва забележимо Питър Марлоу. — Приеми, че съм слънчасал.

Царя дълго го изучава с поглед. Сетне каза:

— Ще ми отговориш ли честно на един въпрос?

— Да, разбира се.

— Правиш го, защото знаеш кой съм, нали?

Думите сякаш увиснаха в горещия следобеден въздух.

— Не — наруши тишината Питър Марлоу.

И помежду им се възцари истината.

Час по-късно Питър Марлоу следеше как Текс приготвя втората порция тютюн. Този път Текс вършеше всичко сам, а Царя се въртеше наоколо като стара квачка.

— Сигурен ли си, че захарта е точно, колкото трябва? — загрижено попита той Питър Марлоу.

— Съвсем точно е!

— И колко време му трябва още?

— Според теб колко, а Текс?

Текс се усмихна на Питър Марлоу и се протегна в цялата си сто и деветдесет сантиметрова дължина:

— Пет-шест минути, там някъде.

Питър Марлоу се надигна.

— Къде е едното място? Клозетът де?

— Кенефът ли? Ей, там отзад — посочи Царя и добави: — Не може ли да почакаш, докато Текс свърши? Искам да съм сигурен, че е разбрал всичко.

— Той се справя чудесно — рече Питър Марлоу и излезе. Върна се, когато Текс вече сваляше тигана от огъня.

— Ето виж — каза той и напрегнато зачака Питър Марлоу да провери дали е преценил добре времето.

— Идеално — одобри Питър Марлоу, след като огледа обработения тютюн.

Царя развълнувано сви цигара в оризова хартийка. Текс и Питър Марлоу сториха същото. Запалиха ги с ронсъна и се засмяха доволно. После, докато всеки вдъхваше аромата на тютюна, настъпи тишина.

— Не е лош — каза Царя сдържано.

— Какви ги плещиш, по дяволите! — ядоса се Текс. — Направо е страхотен!

Питър Марлоу и Царя избухнаха в смях, а когато обясниха на Текс причината, той също се разсмя.

— Трябва да му сложим име — замислено рече Царя. — А, сетих се. Какво ще кажете да го кръстим „Три царя“. Единият е царят на военновъздушните сили, вторият е цар Тексас, а третият съм аз.

— Не е зле — съгласи се Текс.

— Утре отваряме фабриката.

Текс тъжно поклати глава:

— Утре съм на работа извън лагера.

— Майната му! Ще кажа на Дайно да те замести.

— Не, аз сам ще го помоля. — Преди да излезе, Текс се усмихна на Питър Марлоу. — Радвам се, че се запознахме, сър.

— Зарежи го това „сър“! — рече Питър Марлоу.

— Съгласен. И още веднъж благодаря!

Питър Марлоу го изпрати с поглед.

— Странно — тихо каза той на Царя. — Отдавна не съм виждал толкова усмихнати лица.

— А защо пък да не се смеем. Можеше да сме къде-къде по-зле. Тебе над камилата ли те свалиха?

— Хималаите ли имаш предвид? По маршрута Калкута-Чунцин?

— Да — отвърна Царя и кимна с глава към тигана: — Напълни си табакерата.

— С най-голямо удоволствие.

— Щом закъсаш, идвай да си вземаш.

— Благодаря, ще се възползвам от поканата. Искаше му се да запали нова цигара, но реши, че ще му дойде много. Изпушеше ли още една, гладът щеше да го мъчи повече. По-добре да търпи. Погледна през прозореца и си обеща, че няма да пуши, докато сянката на навеса не се премести поне с десет сантиметра.

— Мене изобщо не ме свалиха. Хвъркалото… самолетът ми де, беше засегнат при една бомбардировка на Ява и после не можах да излетя. Гадна история! — добави той след малко и се опита да прикрие горчивината в гласа си.

— Е, не е чак толкова страшно — рече Царя. — Можеше и ти да си в него. Нали си жив, това е важното. На какво летеше?

— На „Хърикейн“, едноместен изтребител. Но повечето време летях на „Спитфайър“.

— Чувал съм, но никога не съм ги виждал. Разправят, че на германците направо им прилошавало от тях.

— Да — отвърна тъжно Питър Марлоу. — Поне в началото.

— Ти да не би да си участвал в битката за Великобритания? — изненадано попита Царя.

— Да. Станах пилот през четирийсета. Тъкмо навреме.