— Ех, да ми падне тоя, дето го е издал… Обзалагам се, че бил някой от авиаторите. Или някой австралиец. Тия копелета душите си продават за канче ориз!

— Какви ги плещиш, идиот такъв? Аз съм австралиец.

— Е де, не се впрягай толкоз! Просто се пошегувах!

— Да ти имам идиотските шеги!

— Ей, вие там, я по-спокойно! Ама че жега! Кой ще ми даде една цигара?

— Вземи да опънеш веднъж.

— Бре, горчи, та се не трае!

— Листата са от папая. Сам ги варих. Не е лошо, като им свикне човек.

— Охо, я гледайте!

— Къде?

— Ей, там, на пътя. Марлоу!

— Но това той ли е! Не си го представях така! Чувах, че се мъкнел с Царя.

— Нали и аз, затова ти го показвам, идиот такъв. Целият лагер знае, че са комбина, а ти питаш като че ли си паднал от Луната.

— Напълно го разбирам тоя Марлоу! И аз бих се навил. Казват, че Царя имал пари, златни пръстени и манджа за цяла армия.

— Разправят, че е педи. Марлоу му бил новото гадже.

— Нищо чудно.

— Ами, глупости! Царя не е педи, но е долен мошеник.

— И аз мисля, че не е педи. Но е хитрец, това е сигурно. Гадно копеле.

— Педи или не, нямам нищо против да съм на мястото на Марлоу. Разправят, че ей такава пачка пари имал. Видели ги с Ларкин да купуват няколко яйца и цяло пиле.

— Ти не си наред. Никой освен Царя няма толкова пари. Те си имат свои пилета. Сигурно някое е умряло! Престани с твоите измишльотини!

— Според теб какво носи Марлоу в онова канче?

— Манджа, какво? Не е нужно да имаш висше образование, за да разбереш, че е манджа, Питър Марлоу се бе отправил към болницата.

В канчето му имаше половин пиле заедно с кълката. Двамата с Ларкин го бяха купили от полковник Фостър за шестдесет долара, малко тютюн и при условие че му отделят едно оплодено яйце от люпилото, на което Раджа, синът на Залез, скоро щеше да стане баща чрез Ноня. Бяха решили, със съгласието на Мак, да дадат на Ноня още една възможност, да не я убиват, както заслужаваше, защото не успя да измъти нито едно пиле. „Може би вината не е в Ноня — беше казал Мак, — може би петелът на полковник Фостър не го бива за нищо и цялото му перчене, кълване и яхане върху кокошките е само прах в очите!“ Питър Марлоу мълчаливо седя до Мак, докато той унищожаваше пилето.

— Откакто се помня, не съм се чувствал толкова добре, момчето ми. Здравата се натъпках.

— Радвам се да го чуя. Изглеждаш чудесно.

Питър Марлоу му разказа откъде са парите за пилето и Мак го успокои:

— Правилно си постъпил. Оня Праути като нищо го е откраднал или пък сам го е измайсторил. Не е честно да пробутваш лоша стока. Нали знаеш, момчето ми.

— Защо тогава се чувствам така дяволски гузен? — попита Питър Марлоу. — И ти, и Ларкин казвате, че съм постъпил правилно. Макар че Ларкин май не беше чак толкова сигурен…

— В търговията е така, момчето ми. Ларкин е счетоводител, не е истински търговец. А аз знам как стават тия работи.

— Не се изхвърляй толкова — и ти си просто един нищо и никакъв плантатор. Какво знаеш за търговията? Киснал си през всичките тия години в плантацията, и толкоз!

— Слушай ме какво ще ти кажа — наежи се Мак, — трябва да си голям търговец, за да отглеждаш каучукови дървета. Ами че аз всеки ден си имах работа с разни тамили и с китайци, а те са истински търговци. Всички трикове на занаята те са ги измислили, момчето ми!

Двамата разговаряха още дълго и Питър Марлоу бе доволен, че Мак отново се разпалва в споровете. После, почти без да усетят, те минаха на малайски и Питър Марлоу подметка небрежно:

— Нали знаеш нещото от три неща?

За по-сигурно говореше за радиото така.

Мак се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Разбира се. Какво се сети за него?

— Знаеш ли вече точната му болест?

— Не съвсем, но почти. Защо питаш?

— Защото едно птиченце ми прошепна, че имало лекарство, което може да изцери всякакви болести.

Лицето на Мак светна.

— Охо! Ти достави радост на един стар човек. След два дни се махам оттук. Тогава ще ме заведеш при птиченцето.

— Не, не е възможно. Само аз мога да свърша тази работа. И то бързо.

— Не искам да те излагам на опасност — замислено рече Мак.

— Птиченцето донесе надежда. Както е писано в Корана: „Без надежда човекът е по-нищожен от най-нищожните земни твари.“ — Може би е по-добре да почакаш, отколкото сам да се стремиш към смъртта.

— Бих чакал, но онова, което трябва да знам, трябва да го знам още днес.