— Да ви вземат мътните! — изкрещя им Фил. — Точно преди закуска ли намерихте да се занимавате с тая работа? — Той бе вечно кисел човек с изпъкнал гръден кош и буйна, ярко рижа коса.

Не му обърнаха внимание, Фил винаги им крещеше, а те винаги обгаряха леглото преди закуска.

— Като ги гледам колко са, тия гадини направо могат да вдигнат леглото и да го понесат нанякъде — подметна Питър Марлоу.

— Едва не ме изритаха на земята нощес гнусните му твари.

Обхванат от внезапна ярост, Юърт взе да тъпче безбройните пълчища дървеници.

— По-спокойно, Юърт.

— Не мога по-спокойно. Настръхвам, като ги гледам. Щом свършиха с леглата, оставиха ги да изстинат и почистиха дюшеците. Това им отне половин час. После мрежите против комари. Още половин час.

Междувременно леглата вече бяха изстинали. Нагласиха ги едно върху друго и ги внесоха в бараката. Сетне сложиха под краката на долното четири тенекиени кутии — грижливо измити и пълни с вода — и провериха да не би ръбовете на кутиите да допират желязото.

— Какъв ден сме днес, Юърт? — разсеяно попита Питър Марлоу, докато чакаха за закуска.

— Неделя.

Питър Марлоу потръпна при спомена за онази, другата неделя.

Това се беше случило няколко седмици след като го намери японският патрул. Лежеше в болницата в Бандунг. Сутринта японците бяха наредили всички пациенти военнопленници да си вземат вещите и да се строят, защото ще ги местят в друга болница. И те се строиха в двора. Няколкостотин мъже. Останаха само висшите офицери. Говореше се, че ще ги прехвърлят във Формоза. Генералът също оставаше. Той, най-висшият офицер, кръстосваше двора и твърдеше, че общува със Светия дух. Беше все още стегнат мъж с широки рамене, а униформата му бе подгизнала от храчките на презиращите го победители.

Питър Марлоу си спомни как носеше дюшека под нажеженото небе на Бандунг, по улиците, пълни с безмълвно крещящи хора в многоцветни дрехи, как после хвърли дюшека, защото тежеше като олово, как падна, но се надигна и тръгна отново напред. После се отвориха вратите на затвора. И пак се затръшнаха. В двора имаше достатъчно място за да легне човек. Но него и неколцина други мъже отделиха в килии. От стената висяха вериги, а в земята бе издълбана малка дупка, която служеше за тоалетна, и наоколо и се виждаха изсъхнали изпражнения. Вмирисана слама покриваше пода.

В съседната килия лежеше един луд яванец, който бе убил три жени и две деца, преди холандците да успеят да го хванат. Но вече не холандците управляваха затвора. Те също бяха затворници. По цели дни и нощи лудият размахваше веригите си и крещеше.

Под вратата на Питър Марлоу имаше малък процеп. Той лежеше на сламата и гледаше краката навън, чакаше храната и слушаше как затворниците псуват и как умират, защото в затвора върлуваше холера.

Така измина цяла вечност.

После настъпи тишина и имаше чиста вода, и светът вече не надничаше през малкия процеп, а небето се разстилаше над главата му и студена вода обливаше тялото му и отмиваше мръсотията. Той отвори очи и видя едно добродушно лице, и то бе обърнато наопаки. Сетне се появи още едно лице, но двете бяха ангелски спокойни и той реши, че е умрял.

След време разбра, че това са били Мак и Ларкин. Бяха го открили в деня, когато ги местели от затвора в друг лагер. Мислели, че и той е яванец като лудия от съседната килия, който не спирал да вие и да дрънка веригите си, защото и той крещял на малайски и приличал на местните жители…

— Хайде, Питър! — повтори Юърт. — Манджата дойде!

— А, благодаря! — каза Питър Марлоу и взе канчетата си.

— Да не ти е лошо?

— Не — отвърна той и след миг добави: — Хубаво е да си жив, нали?

След закуска из лагера плъзна мълва. По случай голямата японска победа в някаква морска битка генерал Шима щял да възстанови нормалната дажба. Комендантът казал, че една американска ударна групировка била напълно разбита и настъплението на съюзниците към Филипините е спряно. В момента японските сили се подготвяли да превземат Хавайските острови.

Слухове и контра слухове. Мнения и контра мнения.

— Чиста лъжа! Пуснали са го, за да прикрият някое ново поражение.

— Не ми се вярва! Досега никога не са ни увеличавали дажбата в чест на своите поражения.

— Не говори глупости! Увеличавали ги! Просто ни връщат обратно онова, което ни се полага поначало. Не, приятелче, мене слушай! Проклетите японци пак са ги опердашили здравата. Мене слушай!

— Откъде пък си толкоз осведомен? Да нямаш радио?

— Може и да имам, но ти си последният, на когото ще кажа.

— Между другото, какво стана с Дейвън?

— Кой Дейвън?

— Оня с радиото.

— А, да, спомням си. Не го познавах. Що за човек беше?

— Най-обикновен, така разправят. Жалко, че го хванаха.