Самсън видя Царя и махна дружелюбно с ръка.

— Добър вечер, ефрейтор — поздрави той и продължи покрай бараката.

Царя отброи деветдесет долара и ги подаде на Питър Марлоу.

— Направи ми една услуга, Питър. Сложи още десет и ги занеси на оня човек.

— На Самсън? Полковник Самсън?

— Ами да. Ще го намериш нагоре по пътеката, до ъгъла на затвора.

— Да му дам парите, просто така? И какво да му кажа?

— Кажи му, че са от мене.

„Боже мой — помисли си Питър Марлоу изумен, — и Самсън ли е на заплата при Царя? Не може да бъде! Не мога да го направя! Ти си ми приятел, но не мога да отида при един полковник и да му кажа: «Ето — сто долара. Изпраща ви ги Царя.» Просто не мога!“ Царя прозря какво става в душата му. „Питър, Питър — въздъхна той наум, — ама че си дете и ти. Защо ли не те оставя да си трошиш главата.“ Но после се ядоса на себе си. Питър бе единственият човек в лагера, когото ценеше като приятел, единственият, от когото имаше нужда. Затова реши да му отвори очите за истините на живота. „Няма да ти е лесно, момчето ми, и сигурно много ще те заболи, ала аз ще ти отворя очите дори ако трябва да страдаш. Но ти ще го преживееш и ние с теб ще бъдем истински съдружници.“

— Питър — каза той, — има неща, за които трябва да ми вярваш. Аз никога няма да те предам. Докато си ми приятел, вярвай ми. Ако не искаш да ми бъдеш приятел, добре. Но аз много искам да бъдем приятели.

Питър Марлоу разбра, че отново е ударил часът на откровението. Трябваше да реши: да вземе парите и да се довери на Царя, или да ги остави и да сложи край на всичко. Животът на мъжа е вечен кръстопът. Но истинският мъж не избира само своята посока. На плещите му винаги лежи съдбата и на други хора. Съзнаваше, че ако тръгне по единия път, освен своя собствен живот рискува също и живота на Мак и на Ларкин, защото без Царя тримата бяха съвсем беззащитни. Без Царя нямаше да види селото, защото знаеше, че сам никога не би се решил да излезе от лагера.

Дори заради радиото. Ако поемеше по другия път, жертваше една традиция, разбиваше едно минало. Самсън е личност в редовната армия — човек с произход, с пост и богатство, а Питър Марлоу беше потомствен офицер и подобна постъпка никога нямаше да му бъде простена. Ако пък Самсън действително работеше за Царя, тогава всичко, на което го бяха учили, просто губеше стойност.

Питър Марлоу забеляза, сякаш се наблюдаваше отстрани, как взе парите, как излезе в нощта и тръгна по пътеката, как намери полковник Самсън и го чу да прошепва:

— Здравей! Ти си Марлоу, нали? Видя се как му подава парите.

— Царя ме помоли да предам това.

Видя как гуреливите очи на Самсън алчно светнаха. Той бързо преброи парите и ги пъхна в джоба на протритите си панталони.

— Благодари му — продължи да шепне полковникът — и му кажи, че успях да задържа Грей един час. Повече не можах. Достатъчно беше, нали?

— Горе-долу достатъчно — отвърна Питър Марлоу. После се чу да казва: — Следващия път го дръж по-дълго или намери начин да ни предупредиш, глупако!

— Не можах да го задържа повече. Кажи на Царя, че съжалявам, много съжалявам. Това никога няма да се повтори, честна дума! Влез ми в положението, Марлоу. Нали знаеш как става понякога. Просто не беше възможно.

— Ще му предам, че съжаляваш.

— Да, да, благодаря, много благодаря. Завиждам ти, Марлоу. Толкова си близък с Царя! Голям късмет имаш.

Питър Марлоу се върна в американската барака. Царя му благодари за услугата, той също благодари още веднъж за парите и потъна в нощта.

Седна на едно малко възвишение с лице към телената ограда. Искаше му се отново да е в изтребителя, устремен към небето нагоре, нагоре, високо нагоре, където всичко е чисто и непокварено, където няма долни хора — като него самия, където животът е прост и ясен и можеш да се слееш с бога, без да се срамуваш.

Питър Марлоу лежеше на кревата си, унесен в полудрямка. Около него мъжете се пробуждаха, ставаха и отиваха по нужда, приготвяха се за работа, влизаха и излизаха от бараката. Майк вече се занимаваше с четиридесетсантиметровите си мустаци — беше се зарекъл да не ги бръсне, докато не излезе от лагера, Карстеърс пак правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа, партията бридж вече бе започнала, Рейлинс пак се разпяваше, Майнър отново свиреше гамите на дървения си ксилофон, отец Гроувър по навик се опитваше да разведрява всички наоколо си, а Томас пак ругаеше, че закуската закъснява.

Юърт, който спеше на леглото над Питър Марлоу, изпъшка, събуди се и провеси крака надолу.

— Ужасна нощ!

— Мяташе се като бесен! — отбеляза Питър Марлоу за хиляден път. Юърт винаги спеше много неспокойно.

— Извинявай — каза Юърт и тромаво скочи на пода. Всеки път казваше същото.

Неговото място не беше в Чанги, а на десет километра навътре в острова — в лагера за гражданското население, където бяха, може би все още бяха, жена му и децата му. Японците не разрешаваха никаква обмяна на сведения между двата лагера.

— Да вземем да обгорим леглото, след като се изкъпем, а — предложи Юърт и се прозя.

Беше нисък, мургав мъж, голям чистник.

— Може.

— Просто да не повярва човек, че само преди три дни го обгаряхме. Как спа?

— Нормално.

Но след като бе приел парите, след разговора със Самсън нищо на този свят не беше нормално.

Когато двамата изнесоха леглата навън, нетърпеливата опашка за закуска вече се бе проточила. Откачиха горната пружина и измъкнаха железните тръби, които се втъкваха в специалните гнезда на долния креват. После донесоха от струпаните под бараката черупки от кокосови орехи и клони и запалиха огън около четирите крака. Докато краката на леглото се нагряваха, двамата взеха горящи клони и ги прокараха под надлъжните пречки и пружините. Не след дълго земята под креватите почерня от дървеници.